„Защото падна здрач, а варварите не дойдоха. / Завърнаха се пратениците от границата / и казаха, че варвари не съществуват вече. / Сега какво ще стане с нас без варвари? / Та тези хора бяха някакво си разрешение.“ (превод: Стефан Гечев). Любимото стихотворение от Константинос Кавафис неизбежно се появи в съзнанието, когато се заговори за новото Велико преселение на народите. Една вълна от хора се е запътила насам, „гласува с краката си“ по израза на проф. Николай Слатински, за по-добрия свят. Това са хора, бягащи от война, от хаос и бедност, които са готови да си изстрадат шанса за „живот, свобода и стремеж към щастие“.
За по-добрия свят този шанс е неотменимо право, което ние сме заслужили с раждането си без да си даваме сметка, че то е заслужено за нас от предишните поколения в техните упорити борби и всеотдаен труд. Така за нас остава да отдадем само служебната почит към тези поколения, да изстрадаме мъките на раждането си, за да смятаме, че нещо „ни се полага“. В тази трогателното по своята наивност схващане само по себе си няма нищо лошо. Лошото тепърва предстои, когато борбата за лично право се изроди в абстиненция, правото на живот се превърне в поток от непрекъснати искания, правото на свобода се превърне в престъпно своеволие, а стремежът към щастие – в склонност към всичко тъмно и сенчесто, което носи достатъчно парични знаци.
Така онези текстове, принципи, клетви и добри намерения, на които е стъпил нашият по-добър свят се оказаха изкривени единствено от това чувство на навик, а ние сме заплашени да живеем в блато на самодоволността, описано в историографията с хубавата дума „застой“. Застоят – това е усещането, че си стигнал границата на възможностите си. От тази граница ние нямаме право да преминем, можем само да угаснем. На тази граница цивилизации и дочакват варварите – груби, чужди орди, които ще заграбят всичко, което имаме, ще убият всичко, в което вярваме, ще направят да забравим това, което сме, за да останем прашна страница в учебниците по история. Но това ли е, което искаме или можем все пак да застанем на барикадата, да заявим „няма да минат“ и да оставим Средиземно море да си свърши работата с „напастта“. И пак в него ще си измием ръцете. Бихме могли. Но тогава… кому е от полза?
И това ли е заветът на античната цивилизация, на която се смятаме за наследници? И в чието съсипване ние също, като варвари, сме участвали на времето си, а днес се смятаме за „шъпа спартанци под сганта на Ксеркса“? Имаме ли нещо, с което да се защитим от тази „сган“ освен високите си стени и претенции за висока култура? Ако дори за секунда допуснем, че това е така, означава, че цивилизацията, към която принадлежим, не е извървяла и една крачка напред от 2000 години насам, че всички ние в сърцата си сме останали варвари. А кому са нужни те? И защо?
А, оказва се, ние се нуждаем от тях. Нуждаем се от наследници така, както латинският някога би умрял без следа, ако същите нашественици не бяха очаровани от него, за да ни дадат романската култура. Както Христовата вяра би угаснала след бляскавото си начало, ако същите тези нашественици не я бяха възприели в сърцата си. Така съдбата ни дава не изпитание, дава ни възможност да запазим своята цивилизация за още хиляди години напред, ако изберем верния път във време разделно, преглътнем гордостта си и се научим да научаваме хората на тези неща, които са направили Европа велика. Можем да дадем на стотици, на хиляди, на милиони Декларацията за правата на човека и гражданина, а на себе си да дадем бъдеще, в което няма да има забрава за нас.
Единствената цена на това бъдеще, усилието, което трябва да направи западната цивилизация е да се опита да докосне душите на хората. Ние имаме парите да се откупим и можем да даваме безкрайно много пари като помощи и в програми, но всички те ще бъдат напразни, ако не спечелим сърцата на тези хора за своите ценности, за своята култура, за своя начин на живот – с отговорност, съзнателност и добър пример. Тогава ще можем да се изправим с вдигнато чело и заслужена гордост. А дотогава… ще изнемогваме в очакване на варварите.
