Ето го моментa, в който хората, настанени удобно в зоната на комфорт, разбират, че извън нея е пълно с уроди. Те са в метрото. На светофара са до вас. В магазина са на опашката, на която сте и вие. В ресторанта са на съседната маса. Те живеят до вас. Засичате се всяка сутрин в асансьора. Не ги разпознаваме, защото изглеждат нормално. А и защото рядко ще изрекат на глас гнусотията, която леят в момента, скрити зад клавиатури, защото уродите са страхливи.
Уродите са малки, жалки хорица, потънали в собствената си помия, макар и сресани модерно, за да не ги разпознаете веднага. Те нямат антенки, не носят труп на плъх в джоба си и не миришат на блатото, в което са затънали. И затова сега сте изненадани. Затова сте погнусени. А аз не съм изненадана.
Не защото излизам често от зоната си на комфорт, а защото помня, наблюдавам, а и самата съм била обект на вербално насилие. И защото често, возейки се в колата, наблюдавам съседните автомобили и хората в тях. И се чудя дали той бие жена си, дали блудства с детето си, дали слага пиратки в задника на кучета, за да се посмее, дали тя бие детето, защото е надраскало шибания тапет за 8 лв, дали му крещи, че то е виновно за собствения й провал? И защото понякога чета коментарите в интернет и си мисля дали тоя човек, написал, че някой си заслужава смъртта или нещастието, което го е сполетяло, дали заспива добре?
Дали сутрин се харесва в огледалото, опитвайки се да измие гнусотията, полепнала по лицето му като слуз? Дали има мушкато, което полива? Как след като е излял помия е станал, отишъл е до печката и си е направил омлет? Дали съм го срещала и ако да кога? Как ли живее? Как да направя така, че да нямам никакъв контакт с него? Дали ще има смелостта някога да бъде бунтарът, който мечтае да е, но няма топки за това?
Дали осъзнава собственото си дъно и гнусотата на съществуванието си? Дали знае, че е безсмислен, че е празен човек? Дали се смята за повръщано, защото аз го смятам за такъв? Дали, казвайки "добре стана, че умря детето му на тоя щото... (следва произволна простотия)", после целува детето си или му купува шоколад? На какво го учи? Дали не го обрича и него на живот в блатото, защото и това го радва?
Веднъж една приятелка, след като й ревах за пореден път, че не разбирам, че се изумявам, че не мога да понеса всичко това ми каза: "Козо, хората изнасилват децата си. Защо си изненадана? Просто не им позволявай да те смажат".
И така. Живеем в море от изроди. От мишки кастрати, които се смеят там, зад екрана си, с кривите си гнили зъби, мазния си потник и мизерна душа. Но са там, зад екрана. За друго смелост нямат, защото са жалки. Просто ми се иска да го знаете. И да не страдате. И да вярвате, че ако се изправите лице в лице с тях можете, о, как можете, да ги накарате да се насерат в ръцете ви от страх. Можете да ги видите как се гърчат, защото ще искат да избягат, да се скрият зад мониторчето си, можете да видите малките капки пот на безсилие и да се наслушате на „Ама аз не исках това да кажа, то аз друго имах предвид“.
Можете. Не им позволявайте да ви смажат, защото сте носителите на другото и сте това, което най-много плаши урода.
