Достойна бе постъпката на сръбския премиер Вучич, че лично уважи паметта на жертвите в Сребреница. Това бе рационален жест от негова страна и ясен знак за посоката, в която всъщност върви Сърбия.
По-миналата седмица, малко преди 20-ата годишнина от военното престъпление в Босна, отнело живота на поне 8000 души, Сърбия помоли Русия да наложи вето на резолюция на Съвета за сигурност на ООН, осъждаща геноцида от 1995 г. Въпреки това обстоятелство, съботното присъствие на Вучич в Босна бе недвусмислен жест от историческа значимост.
С него той даде ясен знак, че Сърбия върви по пътя на европейската интеграция и все повече загърбва национализма. А нападението с камъни над него означава, че някой не иска това да се случи.
За да почете паметта на жертвите в Сребреница, той се е изправил и срещу сръбския, и срещу босненския национализъм, при все че самият Вучич е националист и проводник на шовинизма по време на югославските войни. А тъкмо национализмът е едно от най-зловредните явления на Балканите и въобще в Европа, без което нямаше да има и случай като този в "Сребреница".
Има много доказателства, че Сърбия е подкрепяла бойците на босненските сърби по време на войната, снабдявайки ги най-вече с парични средства. Руското вето на резолюцията на ООН, наложено по молба на Сърбия, до голяма степен подсказва, че някои групи в западната ни съседка изпитват страх да признаят истината.
Ако сръбската страна формално признае геноцида в Сребреница, това вероятно би се отразило негативно върху населението на Република Сръбска, до напомняне на отрицателния образ на западната ни съседка в международен план, а вероятно и до репарации, което не би се понравило на никоя власт. Но тази боязън не може да бъде оправдание за непризнаването на фактите. Твърде вероятно е да има и други причини, свързани с опасенията на конкретни личности и държави, които са имали пръст в случващото се в Босна през 1995 г.
Няма как да знаем със сигурност дали Вучич наистина е преживял катарзис, или пък само се преструва. Но някои явления и негови действия подсказват, че Сърбия наистина е поела по пътя на интеграция в ЕС.
Футболните агитки на Балканите, в това число и в България, традиционно биват използвани за провокиране на етническо напрежение за политическа употреба. Интересно в случая е и това, че според самия Вучич нападателите му са били представители не на босненски, а на сръбски футболен отбор.
Когато тълпа замеря някого с камъни, без значение каква болка е провокирала това желание у нея, няма начин това да бъде оправдано, пък ако ще и в Хитлер, Сталин или Мао Дзъдун да се целят (ако приемем, че сред инициаторите на нападението над сръбския премиер е имало и възмутени босненци). Но кой и защо изобщо е допуснал футболни агитки на такова събитие?
Особено любопитно е, че всичко това се случва тъкмо в период, в който се водят ускорени преговори за европейската интеграция на Сърбия.
Има хора, както и цели държави, които до известна степен биха имали изгода от възобновяване етническото напрежение и размириците на Балканите. Преди около две седмици посланикът на Руската федерация в Албания заяви в телевизионно интервю, че Москва си е поставила за цел да предпази региона на Балканския полуостров от осъществяването на концепцията „Велика Албания“, тъй като има интерес за бъдещо сътрудничество с някои страни от този регион, особено що се отнася до Сърбия.
Твърде удобно би било за Москва, в случай на евентуално ново напрежение, Русия да се яви като застъпник на православието и славянството – нещо, което на практика стори и с наложеното вето на резолюцията на ООН. Но дано това да са просто неоправдани и нелепи подозрения.
Въпреки всичко, жестът на Вучич бе важен, недвусмислен и необходим акт за бъдещето на региона и за европейската интеграция на Сърбия. Пред този регион има две пътеки: или Западните Балкани ще гледат само напред, излизайки от блатото на опасния национализъм и прощавайки си историческите неблагоразумия, или ще си живеят все в изпълненото в бабаитлъшки прояви минало, допускайки да се състоят още такива отвратителни сюжети, какъвто е "Сребреница".
