В петък депутатите приеха на първо четене изменения в Кодекса на труда. Сред приетите поправки са:
- отпадане на предварителните графици за отпуските;
- осигуряване на възможност за отработване на изгубените часове, в случай че на работника или служителя му се наложи да си тръгне от работа по-рано (или да закъснее) поради личен ангажимент;
- въвеждане на еднодневни трудови договори, които обаче ще важат само за нискоквалифициран труд в областта на земеделието.
Хубавото е, че с тези изменения отпадат някои досегашни недоразумения. Но лошото е, че и те не дават решение на най-съществените проблеми по отношение на полагането на труд в България.
Все още има доста хора, които са принудени от най-различни обстоятелства да работят при много неблагоприятни условия, които косвено или пряко застрашават здравето и живота им. Във второто българско капиталистическо общество човешката експлоатация е толкова развита, че в някои населени места тя граничи с крепостничество, подобно на това във феодалната епоха. Често хората са подлагани на нечовешки работни смени, а пенсионното осигуряване върху реалната заплата е по-скоро изключение, отколкото установена норма. И до днес не липсват и работодатели, които наемат персонал, но без да подписват с хората какъвто и да било договор. Още купища са безчинствата от страна на работодателите в България.
Случаят с акушерката в частна софийска болница, която изпуши и упражни насилие над новородено дете, докато караше своята поредна 24-часова смяна, неотдавна ни припомни за тези чести нарушения.
Къде са вратичките?
Законът за труда в България на пръв поглед изглежда разкошен – нормалната ангажираност на работника или служителя е 5 дни в седмицата, 8 часа на ден и не повече от 40 часа седмично. Предвидени са здравни и пенсионни осигуровки, майчински и т.н. Но за съжаление, както е очевидно, тази норма засяга основно държавните служители (макар и да не е задължително) и все по-рядко тези в частния сектор. В Кодекса на труда има много вратички, от които собствениците на фирми умело се възползват и които на практика легитимират човешката експлоатация. И едва ли тези вратички са отворени и оставени да зеят случайно. Иначе казано, човешката експлоатация в България се извършва редом със съдействието на държавата.
Една от тези вратички е тази, че работодателят винаги може да „помоли“ работниците да дадат своето съгласие за извънреден труд, и то много над приетите за норма 40 часа седмично. Полагането на извънреден труд на пръв поглед изглежда добре регламентирано, но в бизнес средата, в която липсва конкуренция по нормалните пазарни способи, принуждаването става изключително лесно. Обикновено работниците и служителите се чувстват задължени да се съгласят да работят извънредно, дори и да не им се иска, иначе биха изгубили поминъка си. При голямата безработица и при чувството за цялостна несигурност в обществото, подчинените много добре знаят, че винаги биха могли да бъдат заменени от някоя по-покорна работна единица.
Кодексът на труда допуска т.нар. „трудов договор за допълнителен труд“, който позволява работната седмица при същия работодател, при когото човекът работи или служи, да бъде повече от 40 часа (тоест повече от 8 часа на ден и повече от 5 дни в седмицата). Това официално се подразбира като извършване на работа, която не е в кръга на трудовите задължения на работника (или служителя) и се извършва извън установеното за него работно време. Максималната продължителност на работното време по такъв договор не може да бъде повече от 48 часа. Но на практика чрез тази вратичка много работодатели легитимират шестдневната работна седмица (48 часа седмично), макар и за норма да се счита 5-дневната (40 часа) такава.
Нещо повече - при изричното им писмено съгласие работниците и служителите могат да работят и повече от 48 часа (тоест повече от 8 часа на ден в рамките на 6 работни дни), се споменава още в Кодекса на труда. И това си се случва твърде често в някои сектори, например в строителния, където обикновено се гони пусков срок, а фирмите предпочитат да разчитат на наетите вече работници вместо да ангажират още такива, когато има някакво забавяне.
Защо не бива да се съгласяваме да ни осигуряват на по-малка заплата?
Повечето хора са склонни да приемат офертата да бъдат осигурявани на по-ниско възнаграждение и да получат на ръка остатъка от своята заплата. Но това е много голяма грешка, и то далеч не само заради това, че може да се окажат с мизерна пенсия на старини. Българската социална система е такава, че ако имате дете и се случи нещо неприятно с вас, то ще получава 50 процента от вашата пенсия, докато все още учи. Съгласете се, че има значение дали издръжката на вашия наследник ще се равнява на 455 лева (ако сте осигурявани на максималната пенсия) или на 78 лева (ако сте осигурявани на минималната пенсия). Затова тази практика е изключително зловредна.
***
Тъй като държавата очевидно работи за олигархията, а не за хората (едва ли това скоро ще се промени), в крайна сметка от нас зависи дали бихме приели да работим за експлоататори, които не зачитат нашия труд и личност. Лошото е, че хората често са принудени да го правят, просто защото обстоятелствата не позволяват друга алтернатива.
Откакто се помня, без прекъсване ни се внушава, че българите сме мързеливи и трябва да работим като скотове и при всякакви условия, за да ги достигнем германците. Не вярвайте на тази глупост, защото така със сигурност няма да ги достигнем, а ще си докараме тъкмо обратния ефект. Ако сте убедени в това зловредно внушение, попитайте някой германец (не имигрант, а кореняк) дали би се съгласил да работи във времето си за почивка. Или да получава средна за страната заплата, а да го осигуряват на минималната. Или пък да работи по 14 часа на ден на някой строеж, само защото Меркел е решила, че трябва да среже лентичката на еди-коя си дата... За да ги достигнем германците, просто трябва винаги да изповядваме и да прилагаме принципа на нормалността. А в това да експлоатират труда ти няма нищо нормално.
Ако капитализмът у нас се беше развил по нормалните способи на свободния пазар и бяха допуснати повече чуждестранни инвеститори, които да създадат конкурентна бизнес среда, едва ли експлоатацията на труд в България щеше да бъде толкова налична, колкото е днес.
