Ако някой си мисли, че си е създал обективна представа за ситуацията в Украйна, много по-вероятно е да се е заблудил жестоко, тъй като почти всичката информация на тази тема е заразена с пропаганда. Поради същата причина бях взел епохалното решение да не коментирам тамошните събития в своите текстове. Но ето, че не се сдържах – силно ме възмути наглото безочие, с което се говори за събитията в Източна Украйна в публичното пространство.
Докато у нас се водят повърхностни и никому ненужни словесни престрелки между лагерите на русофилите и на русофобите, които повечето пъти звучат като състезания по словоблудство, отколкото като действителни прояви на загриженост, в Украйна хората страдат - и проруско ориентираните, и прозападно настроените. Някои и умират... Ако това не е цинизъм, тогава какво е?!
Понякога е същински тормоз да слушаш как едната страна в тамошния раздор била добрата, а другата пък била лошата, когато човешкият ти инстинкт ти подсказва, че никъде по света, където има военни стълкновения, няма добри и лоши хора. Има само страх и ужас.
Нито териториалната цялост на Украйна, нито величието на Путин не са по-важни от живота и спокойствието на хората. Винаги е имало (и вероятно винаги ще има) болни от шовинизъм радикални елементи, които напират за териториална цялост или за демонстриране на надмощие на всяка цена. Все ще има хора, които предпочитат казармения облик пред нормалността. Но абсолютно винаги повечето хора ще предпочитат спокойствието пред безсмислените фикс-идеи на прекомерно агресивните хора.
В тази част на Европа често се срещат мутреещи индивиди като лидера на „Десен сектор“, който в петък каза, че не признава споразумението от Минск и неговите хора ще продължат сраженията. Недопустимо е думите на такива и подобни индивиди да се възприемат като мнението на целия народ. Тогава защо го правим?
Ако наистина бяхме загрижени за случващото в Украйна, щяхме да се смирим, потискайки лековерните си вярвания я в правотата на САЩ, я в тази на Русия по отношение на украинския конфликт. Защото лидерите на тези две държави абсолютно никога не са се вълнували от общия интерес. И в момента е така - докато Меркел се явява като арбитъра, който единствен цели да опази мира в Европа, Путин и Обама се съревновават на кого бицепсът му е по-голям.
Преди дни германският канцлер Ангела Меркел настойчиво призова руския президент Владимир Путин да приеме мирния план на Франция и Германия за Донбас. Тя заплаши с нови санкции към Русия, aко мирът не стане факт. И правилно – освен санкции, които биха довели до още по-голямо влошаване в състоянието на вече болната руска икономика, какво друго би могло да стресне Путин поне за момента?! За да не падне по гръб, Кремъл отвърна в типичния си „вижте ме колко съм велик“ стил: "Никой не може да се обръща към руския президент в ултимативна форма!"
Като изключим, че съдбата на Европа сякаш се решава на наподобяващо събрание на етажната собственост ниво, важното е, че мирът в Луганска и Донецка област бе договорен между лидерите на Русия и Украйна, за което силно съдействаха германският канцлер и френският президент. Лошото е, че такова примирие не се договоря за първи път от началото на тамошната криза. И никой не може да гарантира, че след като примирието влезе в сила от 16-ти февруари, напрежението няма да избухне пак, както вече веднъж се случи през есента на 2014 г.
