Седмици преди посещението на Владимир Путин в Белград, сръбската столица беше натруфена почти до неузнаваемост от билборди и плакати в негова чест. Освен преплитащите се знамена на Русия и Сърбия, под лика на Путин можеха да се видят всякакви послания - "СРБ-IN“, „Сърбийо, не обръщай гръб на искрения си брат и на православната вяра“, „Императоре, волимо те“ и т.н.
В чест на Путин, сръбското правителство организира традиционния военен парад цели 4 дни преди Деня на освобождението. Западните ни съседи трябваше да отбележат 70-тата годишнина от края на Втората световна война на 20 октомври. Дали за да се подмажат на руския президент, дали заради нещо друго, съобразяването на тържествата с програмата на чужд президент си е наистина прецендентен жест.
Човек би си помислил, че култът на голяма част от сръбския народ към Путин и русофилството им са напълно естествени явления, особено предвид отцепването на Косово и това, че кървавата рана от бомбардировките на НАТО над Югославия, при които загинаха хиляди цивилни, едва ли е зараснала. Но историята добре помни това, че Русия (тогава президент на РФ е Елцин) осъжда военната намеса на Запада само словесно, а спасението от Русия, на което се надяват много хора под падащите натовски бомби, така и не се сбъдва.
Питам се, какво ли очакват западните ни съседи от Русия, та правят такива големи жестове и демонстрират такава огромна любов към един човек с почти императорска власт и тъмно минало? Абсурдно е да се очаква, че в свят, в който властва пазарната икономика, някоя супер държава ще осигури добруване на населението на друга, много по-малка страна, и то заради някакви средновековни сантименти, каквито се явяват православната вяра, славянството и близките езици.
Едва ли сръбският народ има полза от тези големи почести спрямо Русия. Едва ли дори и сръбските политици и бизнесът, който стои зад политическата власт в Сърбия, ще намажат с нещо голямо от демонстрираната дружба. Единствените логични победители в този спектакъл са руските олигарси, които стоят зад руския държавен глава. Историята го е доказвала хиляди пъти – интересите на по-слабите държави винаги се пренебрегват в името на изгодите на хегемоните.
Днес виждаме, че Сърбия хем се готви да стане член на Европейския съюз, хем демонстрира желание за брак с Русия. Очевидно е, че ЕС не бърза с разширяването си, вероятно от страх да не си вкара нов троянски кон в двора. А пък Путин, изглежда, прави всичко по силите си, за да натика колкото е възможно повече страни в Евразийския кюп.
Ако сръбските политици продължат да лавират между Запада и Изтока, отлагайки съдбоносното решение за това европейци или евразийци ще бъдат сърбите, то в един момент Сърбия ще бъде поставена в ситуация, в която ще бъде принудена да вземе окончателно решение накъде да се насочи – към ЕС или към Евразийския съюз, но без да има право да защитава каквито и да било свои интереси. Тя просто ще трябва да избере от кого да бъде погълната. Все още може да направи този избор с достойнство.
От 2000 г. насам, до голяма степен благодарение на убития през 2003 г. министър-председател Зоран Джинджич, западната ни съседка малко по малко се приближава към Европа. В периода 2007 – 2013 г. Сърбия е изнесла стоки за повече от 32 милиарда евро за страните от Европейския съюз и за малко над 4 милиарда евро за Русия, което е 10 пъти по-малко. За същият период, преките чуждестранни инвестиции в посока ЕС – Сърбия се равняват на 9.2 милиарда евро, а от Русия – 2.5 милиарда, пише Дневник. Предвид тези данни, интересът на Сърбия е в това да стане член на Европейския съюз. Това означава също, че не Сърбия, а Русия е тази, която има нужда от евентуално бъдещо съглашение на западната ни съседка с Евразийския съюз.
Един мой преподавател в училище казваше, че България няма нужда от силни съседи, но аз не съм съгласен с него. Днес, за щастие, живеем в глобален свят, в който нещата стоят съвсем различно, от начина по който са били преди 100 години, когато българските и сръбските предци са водили братоубийствени войни помежду си.
Не ме интересува дали ще изглежда патетично. Не мога да си отговоря защо, дали заради географската близост или заради някакъв духовен момент, но винаги съм обичал сръбския народ и съм му съчувствал за страданията, които е преживявал през последните години.
И друг път съм споделял в колонката си в Актуално, че по време на бомбардировките в Сърбия, когато аз бях дете, виждайки и чувайки как натовските самолети прелитат над София и се отправят на запад – чувствах страх. Защото знаех, че от техните бомби ще умрат невинни хора.
Много бих искал всичките предразсъдъци на Балканите да бъдат загърбени завинаги. Защото от тях нямаме полза нито българите, нито сърбите, нито албанците, турците, македонците, косоварите, гърците, хърватите, босненците, словенците или румънците. Полза от конфликтите тук имат единствено великите сили, които са безпощадни в защитаването на своите интереси.
Затова смятам, че всякакви националистически провокации, като например тази с прелитащия над мача между Албания и Сърбия дрон, на който беше закачено знаме с изображението на концепцията „Велика Албания“ (която провокация доведе до серия от безредици в Сърбия, Косово и даже в Черна гора точно преди визитата на Путин в Белград), са единствено в полза на злото.
