Който казва, че българите, както и повечето други „славянски“ народи, които по някакъв начин сa „били“ обвързани с хегемона Съветски съюз, не сме постигнали нищо през годините на т.нар. „преход“ – той лъже. Ние постигнахме нещо феноменално – „православния капитализъм с човешко лице“.
Това е капитализъм, тъкмен много преди да дойде за 24 часа, облечен в одеждата на демокрацията. Това е смахнатият порядък на раздалите червените куфарчета и на създателите на мутрите – явлението, което попречи да се възроди предприемчивият български дух, разнебитен от предишното тоталитарно устройство. А после ги и отстраниха, когато се убедиха, че амбициозните и способните са или в чужбина, или са погълнати от сивия ежедневен битовизъм и примирени с мисълта, че са маргиналното съсловие в потъналото в невежество българско общество.
Православният капитализъм е тук и сега, където райската земя се превръща в пустинна, докато другаде от пустинята правят рай;
където всичко зелено се бетонира, а повечето от най-важните пътни артерии са химера;
където живеещите близо до морето и в сгушените във величествените планини селца и градчета са толкова отчаяни от безперспективността си, че са готови да подкрепят разрушаването на вековното зелено блаженство и унищожаването на биологичното разнообразие, надявайки се, че ще се уредят на работа за 350 лева на месец, заемайки престижната позиция „пазач на строеж“, а децата и внуците им ще перат чаршафите на нетрезвите туристи, евентуално за 100 лева повече. Затова и с такъв лют хъс излизат на контраекологични протести, когато представителите на местната партийна власт им натикат плакати в ръцете.
Православният капитализъм върлува там, където големите градове се разрастват към центъра, а не към покрайнините;
където европейските и държавни субсидии се инвестират в луксозни коли, в скъпи дрехи и в силиконови импланти;
където даже и бизнесът с продажбата на мартеници представлява олигопол, разделен между няколко партийни джигити с яки коли;
където за отрицателно време кварталните будки за цигари, алкохол, кафе и вестници придобиха портокалова свежест;
където, въпреки че перфектното географско положение позволява и наличието на други източници, има само едно чуждо дружество, което доставя „православен газ“ на далеч от християнски цени.
Православният капитализъм е там, където за народни представители се избират предимно алчни тиквеници, по възможност природно недодялани, удобни за всякакъв търговски лобизъм;
където гражданското общество крещи в продължение на месеци „оставка“, а тиквениците се присмиват, крепейки се на златния среден пръст на една бяла Златка и на страхопочитанието и сляпото доверие, което изпитват към тях представителите на простата маса;
Путиновият капитализъм е там, където политиците не работят със съвест, а със злоба;
където всички големи (и дори някои партии със слабо влияние) са проекти на едно и също зло, което разпределя порциите в държавата;
където кукловодите на политическата власт не виждат майките си с години;
където съвестните наричат будали, а подмазвачите и наглеците – успели;
Православният капитализъм с „човешко“ лице е там, където влюбените в тъжните веждички и присвити очички на Владимир II парламентарни манекени едва ли помнят кога за последно са влизали в Божи храм, по-рано са сочили с порицание възпитаните в чиста вяра и християнска етика по-възрастни жени, а днес честитят на православните „славянски“ народи анексията на Кримския полуостров;
където мнозинството копнее да бъде управлявано от здрава ръка, а бляскавият кич на каналите за чалга и на изпразнените от смислено съдържание женски ТВ предавания, водени от лекомислени девойки и вярващи на врачки „беге мами“, ги заслепяват и не им позволяват да видят, че отдавна, за тяхно съжаление, имат това, за което мечтаят;
където оригиналното значението на думата „славянин“ спокойно може да се използва като дефиниция за класовото положение на повечето хора;
Православният капитализъм вършее там, където няма нито вчера, нито днес, нито утре;
където обикновените хора, обичащи сами да свеждат човешкото си съвършенство до бъденето на граждански единици, не мислят нито с главите си, нито със сърцата си, а само със страховете си;
където надеждата винаги умира първа, а глупостта е безсмъртна...
