Ужасяващ факт: повече от 8 000 иракчани са били убити при атаки, атентати и насилие през 2013 година.
След като насилието стана едва ли не ежедневие, а бойци от всякакви групировки се настаниха из различни части на Близкия изток, все повече в САЩ се чуват гласове дали това не е свързано с администрацията на Барак Обама. Според анализи на The Wall Street Journal ненамесана и липсата на реакция от страна на американския президент е довело до ескалация на насилието в Ирак – с изтеглянето на войските от страната се е дала гласност на групировки, когато всъщност Вашингтон има ангажимент за възстановяването на държавата. Дочуват се и гласове, че намеса на Обама в Сирия би спряла насилието, на което е свидител сирийския народ през последните 3 години.
Тези тези може би звучат на някои достоверно. Всъщност, ако прегледаме фактите, бремето за засилване на насилието и напержението в арабските държави лежи най-вече на раменете на един друг американски президент. Инвазията и окупацията на Ирак предизвика това, което днес се превръща все повече в регионална религиозна война в Близкия изток, на все по-голямо съперничество между представители на двата клона на исляма – сунити и шиити. Какво имам предвид?
От март до юни 2003 година – първите месеци на окупацията на Ирак- администрацията на Джордж Буш направи няколко катастрофални решения. Иракската армия беше разпусната и бе приета политика на дебаасификация – т.е. премахване на кадрите на бившата управляваща партия Баас, за да се ограничи влиянието на привърженици на Саддам Хюсеин. Това, от своя страна, доведе до изхвърляне от работа на хиляди бюрократи и стотици хиляди войници – почти всички сунити – което създаде една маса от разнегневени и въоръжени хора. Следствие на това решение е и създаването на опасността от разпад на иракската държава. Но още по-големият проблем е, че инвазията и последвалата чистка даде основания за появата на религиозна борба, продължаваща до днес.
Администрацията на Буш отиде на война в Ирак, за да разпространява демокрацията. Реално разпространи религиозното съперничество – изместване на сунитския елит, който управлява дълго Ирак и го замести с твърдолинейни шиитски партии, които използват новата си сила, за да репресират сунитите – очаквано, след като те самите са били репресирани в миналото.
Междувременно иракският премиер Нури ал Малики напълно не желае да сподели властта със сунитите, които съставляват около 20% от населението на Иран и това ги превръща в екстремистки настроена опозиция. По време на управлението си премиерът Малики направи редица обещания, като се отметна от всяко от тях. Ловът на вещици, който новият иракски елит организира от години доведе до масови протести в страната през 2012 година, а цетралният протестен лагер в град Рамади беше оприличен от Малики на „лагер на Ал Кайда“. Това религиозно напрежение вкара гориво в огъня на гражданската война, бушуваща 11 години. Рак, разпространил се извън границите на Ирак и в други страни като Сирия, а най-вероятно и Ливан, ако политиците в Бейрут не проявят достатъчно хладнокръвие.
