Тези дни на нюзфийда ми във Фесйбук периодично се появява една статия от вестник „Дума“, в която авторката описва какво щастие е настъпвало около Нова година по времето на социализма, а колко тъжни са празниците ни сега.
Аз уважавам чуждото мнение, но имам и свое. Не искам да обидя никого, но за мен е нелепо да хвалиш време на диктаторски режим, да се радваш, че благодарение на него си имал почти всичко, при условие че като цяло не е имало почти нищо, било то в духовен или в материален план.
Също толкова нелепо е, колкото аз да напиша колко хубаво е било да ям шоколадово яйце „Киндер Сюрприз” през 96-та, докато какичките и батковците от квартала са употребявали хероин в задния двор на училището и докато някой е крадял колата на баща ми пред блока.
Ясно е за всички, че по-голямата част от българите не празнуват, а само преживяват най-светлите празници. В това няма съмнение. Но не бива хубавите лични спомени, които хората таят от детството и младостта си, да бъдат възприемани като доказателства за „благоденствие“ в режим, наложен ни от някой откачен кукловод. Така поне аз си представям хората на задкулисната власт, съдейки по действията им. Иначе не съм фен на конспиративните теории.
Да, преходът у нас не беше справедлив, животът ни е несигурен и не е този, който искаме. Но можеше и по-зле да бъде.
Нашият преход мина доста по-цивилизовано, отколкото в други страни. Например много по-лека беше промяната у нас, отколкото тази в страните от бивша Югославия, където имаше кланета, падаха бомби, имаше бежански кризи, палежи на църкви...
Късметлии сме и в сравнение с гражданите на Русия, където бяха взривявани жилищни блокове посред нощ, докато обитателите им спят в тях; където деца бяха взети за заложници в училището им на първия им учебен ден; където млади момчета бяха изпращани на почти сигурна гибел в Чечня, в две поредни войни. Също толкова безсмислени, колкото всички останали.
А може би трябва да спомена също и Украйна, Молдова и Беларус, където хората живеят значително по-бедно и несигурно от нас.
Българите знаем значението на думата бедност, много наши сънародници изпитват това. Но за щастие са малко хората, които живеят в мизерия. Истинската мизерия географски е далеч от нас.
Аз съм се родил след социализма. Израснах именно в Прехода. Но смея да твърдя, че и аз съм имал не по-малко щастливо детство от това на авторката на текста във в-к „Дума“. Защото е напълно нормално детските и младежките години на човека да са най-изпълнените с надежда, най-безгрижните и най-щастливите в живота му.
Помня, разбира се, и неприятните неща от детството ми. Например стоенето с часове на опашка за хляб (не мога да си спомня точно коя година беше това, но имаше такъв момент), честото спиране на тока, мутроманията, която беше на всяка крачка и вървеше ръка за ръка с чалгата, отвратителните чинове в училище, заради които аз и повечето ми връстници имаме гръбначни изкривявания... И тежките чанти ги помня, заради които ходихме приведените по улиците. А това се отразяваше и на самочувствието ни. Неприятен спомен имам и от традицията да посрещаме учителите с „Клас, стани, клас, мирно!“, която в моето училище се изпълняваше до 7-ми клас (2005г.)
Май излиза, че почти всичките неприятни спомени от детството ми са свързани, по един или друг начин, със социализма. Все неща, които са остатъци от „хубавото“ време, когато субтропични плодове са се купували с връзки по Коледа. И всички са били еднакво бедни, еднакво неинформирани, еднакво комплексирани и еднакво мишоци. Освен червената „интелигенция“ и приближените й, разбира се.
Напълно нормално е т.нар. червени баби и дядовци да са били по-щастливи, когато са били млади и секси, когато все още не се осъзнавали колко тежък може да бъде животът им.
Въпреки че помнят ужаса на Втората световна война, когато са се криели в мазето от падащите бомби, мои възрастни роднини също говорят за времето на своето детство с усмивка и носталгия, въпреки че исторически е било много тежко за България време. Често чувам от тях колко щастлив, колко лек е бил животът по царско време, какво благоденствие се е носело из въздуха. Нормално. Били са деца и всичко им се е виждало по-розово. Но фактите говорят друго, особено що се отнася до селските райони.
Но дори и някоя над 90-годишна баба от високопланинско село да попитате, пак ще ви каже същото – колко хубаво е било, когато тя е била дете, как 5-годишна е пасла овцете с твърд, но вкусен хляб в кесията си, как се е къпала в студените реки на близката река и почти не е боледувала, а сега колко сме кекави младите.
***
Социализмът няма нищо общо с детското ви щастие. Той може да има общо само с вашето нещастие, когато трябва да обясните на вече порасналите си деца защо шефовете им са по-прости от тях.
