Напоследък в България се наблюдава бунт на всички нива. Дали му омръзна на българина да търпи случащото се? Дали дойде време за промяна, но не като онази досега?
Бунт на лекарите, на студентите, на таксиметровите шофьори, на младите, на работещите... протестиращи – контрапротесиращи. И всички те, до голяма степен, са обединени от една обща характеристика – феноменът „работещи бедни”. Мина времето, в което човек имаше сигурността, че щом работи, ще има пари и да преживява.
Преди няколко дни попаднах на едно социологическо изследване, според което 800 хиляди били онези работещи, които на месец вземали под 400 лева. Но едва ли може да се каже, че само те са бедни и работят. А онези, които взимат 450 лева, те бедни ли са? Или са прекрачили прага на бедността?
Като към ниската заплата прибавим и факта, че работодателите-частници са притежатели на пълна и неограничена власт над своите работници и понякога макар да получаваш осигуровки за 8 часа в 5 дни от седмицата, работиш 12 часа, 6 дни в седмицата и пак не ти стигат парите. Тогава какво се получава?
За българина започва да важи онази стара народна мъдрост „За лудо работи, за лудо не стой”. Народът ни обеднява и изходът от тунела не се вижда, той е само мираж по дългия път на надеждата.
Проблемът може би не е само в ниските заплати, но и във високите цени и безкрайните изисквания, за да бъдем пълнокръвни европейци, но такива каквито ни искат западните държави едва ли можем да станем от днес за утре.
Защо няма лидери, които да дадат алтернатива за бъдещето на народа? Не искаме старото, което не е добро, но нямаме план за новото. Не знаем откъде да започнем и всеки си дърпа чергата към него. Докато управляващите стоят и говорят за минали грешки, вместо да вложат енергията си в нещо конструктивно, едва ли ще се оправим. Но всичко зависи и от нас самите. Все някога идва момента, в който се стига до дъното и оттам пътя е само нагоре, вярно, стръмен, но все пак нагоре. Дали ще е утре или след век, това времето ще покаже, както и хората, които са плод на това време. А дотогава на работещите бедни им остава само да се надяват, че ще се оправим, да стискат зъби и да не изберат емиграцията и да работят, сякаш е за последно.
Някога казваха, че българинът бил трудолюбив и може би е така, стига да има мотивация и стимул да го покаже, а той има и още много други качества, достойни за възхищение, само му трябва поле за изява и малко повече вярва в самия него.
