В този текст ще ви върна с около 90 години назад във времето. Тогава светът се възстановява от Великата война (Първата световна война). Цар Борис III Обединител е тъкмо в началото на своето царуване, след абдикацията на баща му – Фердинанд I. Това са годините, в които лидерите на БЗНС и ВМРО – Ал. Стамболийски и Тодор Александров, биват убити. Избухва и бива потушено Септемврийското въстание, а в църквата „Св. Неделя“ се случва най-големият атентат в познатата дотогава световна история, в който загива голяма част от българския политически елит, а основната мишена на терористите е Царят. Случват се и още много други значими за българската и световната история събития. Изобщо, това са бурни и тежки времена. Въпреки че тогава все още не е имало социални мрежи, свободната мисъл намира своята трибуна в лицето на тогавашния българския печат.
Ако имате търпение да прочетете целия текст (признавам, че е доста дълъг като за интернет пространството), ще се уверите сами, че някои от събитията в българския обществен живот се повтарят през известен период от време. Ще видите, че много от нещата, свързани с манталитета ни, които са се случвали тогава, се случват и сега. Ще видите, че обвиненията, които отправят някои политици към медиите, критикувайки ги, че отразяват протестите, са категорично неоснователни.
С КАКВО ВЕСТНИК „РАЗВИГОР“ Е РАЗЛИЧЕН ОТ ДРУГИТЕ ВЕСТНИЦИ?
„Развигор” е първият литературен вестник не само в България, но и в Европа. Реалистично настроен е. Ражда се през далечната 1921 година, като в него се разработват широк кръг от обществено-културни въпроси.
След антифашисткото въстание през септември 1923г., „Развигор“ смело дава поле за изява на свободната мисъл. Вестникът изразява антифашистката позиция на интелигенцията в страната, въпреки че в него пишат автори с най-разнообразни политически възгледи, а също така и подкрепя пострадалите при потушаването на въстанието.
Той се провъзгласява за „свободна трибуна”, полемизира наляво и надясно с кого ли не, като осмива и отрича посредствеността, закостенялостта и застоя в нашето общество”, според проф. Филип Панайотов. В остра полемика е със сп. „Златорог”.
Основател и редактор на вестника е видният български литературовед, белетрист, поет, преводач, критик и преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски” - Александър Балабанов, който го създава заедно с писателя Елин Пелин. Изданието не ограничава своите материали само до литературата, макар и да е литературен вестник, а тъкмо обратното. Във вестника непрекъснато се публикуват материали, свързани с музиката, театъра, изобразителното изкуство и изобщо с всичко, свързано с изкуствата и културата в страната и чужбина.Често коментира и политически проблеми.
Сред редакторите на вестника са библиографът и преподавател Тодор Боров, критикът и преподавател Димитър Митов (по-известен като Д. Б. Митов), Г. Цанев, Ал. Паскалев и други. Сред близките сътрудници на в. „Развигор” са видният журналист и общественик Йосиф Хербст, както и художникът, писател, публицист и критик - Александър Божинов, който е един от авторитетите в областта на карикатурата и илюстрацията.
ВЕСТНИКЪТ И ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПРОБЛЕМИ
В. „Развигор” не е политическо издание, но често на страниците му се публикуват статии, анализи, коментари и призиви, свързани с политическата ситуация в страната.
В първия брой на вестника за 1924г. е поместено и обръщение на общия помощен комитет за пострадалите през септемврийските събития от 1923г., озаглавен „Позив за човещина”, като „Развигор“ се присъединява към апела на помощния комитет и кани своите читатели “да се притекат на помощ на страждущите.”
Студентските стачки
В бр. 135 вестникът помества „Изложение по истинското положение за студентското събрание и студентските искания“, от стачния комитет. „Развигор“ изразява и своята позиция: „Въпреки че малко късно ние даваме изложението на студентите за исканията им. След като манифестацията бе разгонена с чупене на глави и ребра изложението е ненужно, но..нека студентите разберат, че само една здрава организация ще ги спаси от гаврите с тях на заинтересувани лица.” В статия в следващия брой Т. Боров продължава темата за студентските вълнения.
За репресиите върху интелигенцията
В брой 136 от 29 март 1924г.е публикувана бележка, която започва така: „ За Христо Ясенов. - На 20 т. м. 7 часа сутринта е арестуван от органите на обществената безопасност поета Хр. Ясенов. На 21 т. м. той е интерниран неизвестно къде и по неизвестни причини. Хр. Ясенов не е политически деец... Министерството на вътрешните работи е длъжно да даде обяснения по разтаканията на един от нашите първи поети.“ В. „Развигор” изцяло застава на страната на задържания.
В следващия брой вестникът публикува на първа страница текст, с който изразява протеста на част от литературната гилдия против арестуването на Ясенов. Пояснява се и това, че младият поет не е бил политически деец, че е отведен към Горна Джумая (дн. Благоевград) и това, че „Може би, престъплението му се състои в това, че той е член на Общия комитет за подпомагане на жертвите от септемврийските събития.” Протестният текст запитва възклицателно: „Нима стигнахме до там, че хуманността и човечността се считат за непозволени!”
Ал. Балабанов пише статия по случая със задържания от полицията поет, озаглавена „Необяснимо ми е”, която започва така: „Христо Ясенов е добър поет и още по-добър човек. Колкото го познавам, не съм го виждал да върши друга работа, освен да помага от сърдце на всички страждущи, от която и да са партия и с каквито и да са убеждения. И при това, той сам се нуждае най-много от помощ, здравето му е сериозно разклатено, макар и да е толкова млад.”
В следващия брой, на първа страница е публикувано кратко обръщение на Хр. Ясенов. В него той, вече освободен, благодари на всички, които са го подкрепили, а освен това се обръща и към „...тези, които смятат, че не са длъжни да отговарят за своите произволи- за неотговорните, аз не мисля да ставам „добър гражданин” и не съветвам никого на подобна подлост.“
Интересна и показателна за обстановката в страната е и статията „Преследванията на печата”, публ. в бр. 141, която е насочена срещу оказването на натиск от политическите елити върху печата и свободата на словото. Статията започва така: „Когато се прокарваше закона за защита на държавата, едва ли някой вярваше, че ще се прилагат във всичката им строгост и клаузите по печата: всички мислехме, че работата е отправена против комунистическата партия и ще се свърши с нейното разтуряне...” В статията са описани конкретни издевателства върху печатни издания. В нея пише още: „Културата на една страна се твори от нейните свободни хора. Не е ли против всяка култура една власт, която пречи на свободните хора да се проявяват?...Преследванията по печата винаги са били показалец на крайното реакционерство на една власт. И никога и никъде тези преследвания не са давали желаните от властта резултати.”
Над тази статия е публикувано писмо от Асен Разцветников до председателя на българския писателски съюз. Чрез него поетът съобщава, че органи на обществената безопасност са конфискували негова стихосбирка „Жертвени клади”. В писмото Разцветников твърди, че „В съдържанието на поместените в нея стихове няма абсолютно нищо което да противоречи на законите в страната.”, като моли писателския съюз да се застъпи за конфискуваната му стихосбирка.
На първата страница на първия за 1924г. брой, статията е озаглавена: „За свободата на мисълта,” в която се коментират репресиите върху журналистическото и писателското съсловие, както и мотивите за внезапната ваканция на вестника, в която той е излязъл в края на на миналата година.
В следващия по ред брой е публикувано писмо на читател, в което той запитва редакцията защо продължават да издават вестника, след като в статията от предходния брой твърдят, че единствената ваканция на вестника до този момент е била вследствие от отвращението на екипа от терора, на който бива подложена българската мисъл. Изглежда, че дори и преди 90 години е имало форумни тролове, но вместо коментари под статии са писали писма до редакциите. Ал. Балабанов отговаря на читателя така: „Ние казваме, че главната причина е отвращението ни, и то не само поради закони и съдилища, а поради терора на глутницата на Хехе, но не обясняваме, защо тогава пак издаваме Развигор.” Пояснява също, че заради младите в екипа на вестника продължават издаването му. Под общото заглавие „Защо бяхме млъкнали?” се поместват както читателското запитване, така и отговорът на Балабанов.
КРАТКИ БИОГРАФИИ НА РЕДАКТОРИТЕ И АВТОРИТЕ НА (В. „РАЗВИГОР“ ПРЕЗ 1924г.)
За да бъде първият български и европейски литературен вестник трибуна на свободната мисъл, със сигурност най-важната роля е тази на създателите и редакторите му, както и на всичките му сътрудници. За да се занимава човек с такава дейност, трябва да бъде различен, интелигентен, информиран, да се интересува от всичко, да е преживял много, да бъде духовно извисен, смел и идеалист. Това е само част от списъка на редакторите на вестника. Всички те са личности с изграден авторитет и светила в своите професионални области.
АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ
Както вече споменах по-горе, основателят на „Развигор” е проф. Александър Балабанов. Роден е в гр. Щип (дн. Република Македония) на 18 януари 1879г., малко след Освобождението.
Учен и интелектуалец, Балабанов е международно известен. Майка му е българка, а баща му е арменец. Завършва гимназия в София, като после следва в Германия. Преподава класическа литература и филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Превежда класически съчинения от гръцки и латински. Освен, че се изявява като основател и редактор на в. „Развигор”, редактира и сп. „Художник” (1906). Пише и във в. „Време” (1908). Сред литературните му произведения се откроява поемата „Бурени”.
Вълнува се усилено от темата за запазването на правилния българския език. Неговата дейност е свързана и с останалите след Берлинския конгрес извън пределите на страната български земи. Той подпомага ВМРО, която има за цел да привлече вниманието на Запада към проблемите на българите в Тракия и Македония. Жизненият му път завършва на 30 ноември 1955г. в гр. София.
ЕЛИН ПЕЛИН
За него всички знаем доста. Но като част от редакторския екип на вестника, няма как да не го спомена. Още повече, че той е един от основателите на вестник „Развигор“.
Елин Пелин е псевдонимът на Димитър Иванов Стоянов. Писателят се ражда на 18 юли 1877г. в с. Байлово. Жизненият му път покрива напълно цяла една епоха – от Освобождението до края на първия български капитализъм през 1944г.
В семейството на писателя образованието е на висока почит, а баща му дава високо за времето си образование на синовете си. Неслучайно така успешно Елин Пелин се вписва в литературния свят като един от най-почитаните български писатели. „Под калпака и шаячните дрехи на човека от народните низини, Елин Пелин видя и показа богат духовен живот и големи нравствено-естетически ценности. С това негово творчество стана емблематичен за обществената и културната ни история от този период.” (Из „Биографии на българските писатели“ от Иван Радев)
След като завършва началното училище в родното си село, учи последователно в София, Златица, Панагюрище и Сливен, но не успява да завърши гимназия.
Първите си творби пише още като ученик. За първи път използва псевдонима си през 1897г. Установявайки се в София, вече има изградено име. Даровит разказвач. От 1903г. е назначен за чиновник в Университетската библиотека, а през 1908 година е назначен за пазител в Народната библиотека. В периода 1912-1918г. работи като военен писател и кореспондент в сп. „Военни известия”. От 1926г. до 1944г. е уредник в къщата-музей на Иван Вазов. През 1940г. е избран за представител на Съюза на българските писатели.
Сътрудничи в различни вестници и списания, в които публикува хумористични стихотворения, разкази и фейлетони. През 1902-1903г. редактира сп. „Селска разговорка”. През творческия си път участва и в редактирането на хумористичния в. „Българан”(през 1908- 1909г.), на в. „Септемврийче” (1945-1949г.), на детските списания „Веселушка”(през 1908- 1910г.), „Чавдарче” (през 1913-1914г.) и „Светулка”(през 1920-1932г.), а през 1909г. участва в редактирането на литературното сп. „Слънчоглед”, където публикува и повестта „Нечиста сила”. Създава в. „Развигор” заедно с проф. Ал. Балабанов, като и го редактира в периода 1921-1924г. Елин Пелин умира в София на 3 декември 1949г.
ТОДОР БОРОВ
Тодор Цветанов Тодоров е роден на 30 януари 1901г. в гр. Лом. Учи в родния си град. Продължава образованието си в Русе и София. През 1923г. завършва славянска филология в Софийския университет. Специализира библиотечно дело и журналистика в Берлин. Работи като библиотекар в Университетската библиотека в периода 1929-1931г. Уредник е на библиотеката при Българската земеделска кооперативна банка в периода 1931-1944г. Директор е на Народната библиотека в периода 1944-1949г. Преподава и библиография и библиотекознание в Софийския университет. Директор е на Българския библиографски институт в периода 1941-1964г. Освен на в. „Развигор”, участва в редколегиите и на други периодични издания. Жизненият му път завършва на 27 май 1993г. В гр. София.
ГЕОРГИ ЦАНЕВ
Акад. Георги Цанев е роден в с. Борован (дн. обл. Враца) на 21 септември 1895г. Записва славянска филология в Софийския университет. Поради участието му във Първата световна войната се налага да прекъсне временно. Най-малко година е заложник в пленнически лагери. Завършва университета през 1923г. Заминава на специализация в Прага през 1926г. Там остава две години. Работи като гимназиален учител за немалък период от време. От 1946г. е редовен доцент, а от 1949г. е вече професор.
Ръководител е на катедрата по история на българската литература в Софийския университет (1950-1961г.). За кратко е и декан на историко-филологическия факултет. Заема поста директор на Института за литература при Българската академия на науките (1959-1963г.) и завеждащ секция по история на българската литература след Освобождението от 1950г. в продължение на 25 години. Член-кореспондент е на БАН от 1952г. Академик е от 1974г. Критик и историк е на българската литература. Освен, че се изявява и като редактор във в. „Развигор”, името му се свързва и с други издания на които сътрудничи с рецензии, статии и прегледи. Редактира сп. Изкуство и критика” (1938-1943г), а през периода 1945-1948г. е главен редактор на сп. „Изкуство”. Умира на 21 юли 1986 г.
ДИМИТЪР Б. МИТОВ
Роденият в София през 1898г. проф. Димитър Б. Митов е виден литературен и театрален критик, публицист, автор на редица монографии за български и чужди писатели. Известен е повече като Д.Б. Митов. Работи като преподавател по западноевропейска литература в Софийския университет. Също така е първият ректор на Държавното висше театрално училище (дн. НАТФИЗ), което е основано през 1948г. Известно е, че той изпитва много силна любов към българския театър, а развитието му следи през целия си живот. Освен, че се изявява като редактор на в. „Развигор”, редактира и вестник „Литературен глас”. Бил е женен за детската писателка Калина Малина. Умира през 1962г. в София.
ЙОСИФ ХЕРБСТ
Роден е през 1875 година в град Одрин, Османска империя. Семейството е на заможен евреин преселник от Австро-Унгария. Баща му е инспектор по Хиршовата железница. При строежа на отсечката Вакарел-София се преселва в Княжество България (1879). Йосиф Хербст завършва Военното училище в София. Служи в Първи пехотен софийски полк и статистическо-топографското отделение на Министерство на войната на Военното министерство.
Работи в редакцията на „Военни известия”. Сътрудничи в български и чужди вестници. В 1908 година работи в „Български търговски вестник“. По време на управлението на Демократическата партия е директор на печата (1908-1911). Заедно с Александър Балабанов и Александър Гиргинов редактира стартиралия неофициален правителствен орган вестник „Време“ (1908) Участва в Балканската и Междусъюзническата война, където е ранен. Носител е на орден за храброст. Директор на печата, като изпълнява длъжността от 5 декември 1913 г. до 1918 г. Жени се за Виола, дъщеря на политика Петко Каравелов (1921).
След Септемврийското въстание разобличава репресиите на режима на Цанков в публикациите си. При убийството на комуниста Вълчо Иванов през нощта на 12 срещу 13 февруари 1925 г. става свидетел на изхвърлянето на трупа му от извършителите — група офицери, начело с капитан Кочо Стоянов. На следващия ден описва видяното във вестниците си. С това окончателно си спечелва омразата на първото правителство на Демократическия сговор. Йосиф Хербст „безследно изчезва“ по време на априлските събития от 1925 година.
Издава публицистичната книга „Вчера, днес и утре“ през 1923г..
