Колкото и непривично да изглежда, има хора, които наистина искат да живеят в България. Не защото българите сме много хубав народ, люде с необхватна душевност, които приемат чужденците със сърдечност. Просто нямат друг избор.
Всъщност, тъкмо обратното е. Доста често сме скептични към тях, дори когато искат да вложат капитал у нас, а камо ли да се очаква ние да сме тези, които да им подадем ръка.
Откакто започна да се говори в медиите за идващите у нас бежанци от Сирия, подозирам възможна политическа конспирация. Те вече официално са повече, отколкото можем да приемем. Такава поне е информацията, която се появи в медиите. Появиха се публикации в не особено реномирани медии, в които сирийските бежанци биват буквално сатанизирани. Защо ли? Много просто. Намира се общ враг и вниманието на народа се пренасочва към него, за да не вижда какво прави правителството. Политиците ни винаги говорят за \"евентуална\" бежанска вълна, която, ако се случи, ще доведе до страшни беди. А нима този приток на бежанци от Сирия (и не само) го нямаше и през изминалата година? Нима сирийците, които биват интервюирани ежедневено от журналистите в лагерите, са научили българския език за един месец? Войната там я има от 2 години, а не от 2 месеца, с каквото убеждение останаха повечето българи. Сирийски бежанци идват у нас още оттогава.
Но ще разгледам този въпрос извън евентуалния сценарий за разсейване на народа ни от бакиите му. Да бъдеш част от глобалния свят е и отговорност, а не само прийом, от който да извличаме преимущества. Затова не разбирам сънародниците си, Дочка, Пенчо и Ганчо, които надигнаха вой, понеже в нашата „европчанска“ страна идвали бежанци от Сирия.
Нямали сме пари за нашите си деца, за нашите си болни, а сме били тръгнали да помагаме на чуждите хора... Някои „родолюбци“ казват това, говороят за бежанците от Сирия като за заразна болест, докато десетки народни представители от една парламентарна група отиват до Брюксел, за да пуснат едно писмо, а през останалото време дерибействат по ресторантите, плащайки огромни сметки. Толкова ли сме затънали в ежедневния сив битовизъм, че да не можем да разграничим доброто от злото, нито да проявим човещина без да негодуваме? Нали това, което се случва в Сирия, може да се случи в почти всяка една точка на планетата, колкото и невероятно да изглежда в момента? С цялото ми уважение към всички имащи себе си за патриоти хора, но истината е, че пари почти за всичко има. В това число и за бежанци. А няколко са причините те (финикийските знаци) все да не достигат.
Първата е, че държавните средства не се разпределят правилно.
Втората е, че в нашата държава много, ама много се краде! Страната ни се граби на поразия от 70 години. Я от заводски работници, мислещи, че да продаваш на частно продукцията на завода е в реда на нещата, я от някой нагъл олигарх...
И третата причина е, че голяма част от българското общество няма ясното съзнание, че всичко това трябва да се промени, ако искаме да благоденстваме. Нима сирийските бежанци са виновни за тези наши проблеми?
Тези гримаси до голяма степен са просто резултат от удобните за избиване на комплекси обстоятелства. Все пак рядко ни се отдава възможност да се почувстваме по-велики от друг народ. Дори и да греша, убеден съм, че много хора мислят точно по този начин. Притокът на бежанци у нас дава и възможност на някои ксенофоби, имащи себе си за политици, да изпъкнат, надявайки се, че ще получат държавна субсидия и на следващите избори. Със сигурност ще се нагледаме и на неспособността на държавните институции да си намерят адекватни оправдания за зле свършената работа.
Бегълците от войната просто нямат друг разумен избор пред себе си, освен да напуснат размирната си родина. Повечето от тях усилено търсят работа, опитват се да се устроят, макар и за малко заплащане. Лично аз се срамувам, че посрещаме хора, изпаднали в беда, по такъв унизителен начин. Това си е унижение и към нас самите.
Сирийците са прекрасни хора, на които просто трябва да помогнем! Ако ли не, това би означавало да се откажем от моралното право да се наричаме не просто европейци, а дори и човеци.
В бежанските лагери липсват много неща от първа необходимост. Няма консумативи за поддържане на хигиената и за пране. Месечният бюджет, който агенцията за бежанците отпуска, е едва 65 лева за един човек, без да получават никаква храна. Да не говорим, че лагерите са пренаселени. Няма лекар на разположение през по-голямата част от денонощието. Често по няколко семейства биват настанени в една стая. Някои от тях дори предпочитат да се завърнат обратно в Сирия, отколкото да останат тук. И наистина го правят. С това ли те ще запомнят България? Нали знаете, че само преди 25 години българи също са търсили убежище в чужбина, бягайки от диктароския режим в България?
Ако можете – помогнете. Ако ли не, тогава просто се радвайте, че не сте на тяхното място. И задръжте ксенофобския език зад зъбите си. Светът става все по-глобален, без значение дали ви харесва, или не. Всеки, който припознае България като своя втора родина, който има желание да работи и да бъде полезен на обществото ни, за мен е добре дошъл.
***
Арменци
Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Те пият... В пиянство щат лесно забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.
Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч -
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един - в механата! - открит им е път.
Те пеят.. И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица...
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.
А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ...
Те пият и пеят... Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Пейо Яворов
