Непрекъснато слушаме как икономическата и политическата криза, в която е затънала България, а и не само тя, е най-сериозната криза, която историята познава. И това, може би, е точно така.
През последното десетилетие в държавата цените скочиха двойно, че и повече. Много хора избраха емиграцията, може би защото си ценят труда, а може и защото не виждат перспективите тук. За сметка на цените, заплатите не се увеличиха значително. Според статистиките населението е застаряващо, прирастът не е положителен, затварят се и фалират малките предприятия и фирми и остават само тези, които могат да оцелеят.
След всички факти, казани дотук, става ясно, че няма много работни места и ако човек е млад и току що завършил, без две години стаж, се оказва поставен във водовъртежа на търсенето на работа. Първо – бюрата по труда, които не правят всичко възможно, за да се справят с безработицата и след това – негово величество - частникът. Попадала съм на ръководители, които знаят какво правят, умеят да ръководят успешно и съответно екипите им са сплотени и ефективни. Това, обаче, не се отнася за една голяма част от хората около мен, а и за много други. Те попадат на недобросъвестния частник, който мисли, че всичко му е позволено и работи, както намери за добре.
В чл. 136 на Кодекса на труда е ясно отбелязано, че „ работната седмица е петдневна с нормална продължителност на седмичното работно време до 40 часа. Нормалната продължителност на работното време през деня е до 8 часа.” На всички е ясно, че малко са тези, които работят на 8-часов работен ден, но поне така е записано в договора им.
Когато видиш един млад неопитен бъдещ служител, който трудно ще си намери работа, ти, като опитен работодател, решаваш да се споразумееш с него, като му обещаваш страхотна заплата, но при условие, че работи на 12 - часов работен ден. Обещаваш му още и два почивни дни всяка седмица, но поради липсата на служители двата почивни дни се превръщат в четири за целия месец. Работникът не може и да се оплаче, защото в договора пише друго и вече е дал дума.
Така някои от недобросъвестните работодатели се справят с липсата на персонал, но, аз вярвам, че това се отразява и на качеството на работа, тъй като хората не са машини и имат нужда от почивка. Кодексът на труда е написан, за да се спазва. В чужбина също работят по 12 – 13 часа и повече, но те знаят за какво го правят, поне заплащането е на ниво.
Съществуват все пак и случаи, в които работиш на 8-часова работа, но често те осигуряват на 4-часов работен ден и ти се съгласяваш, защото все някак трябва да се преживява.
Трудно е да бъдеш честен в бизнеса и да си коректен с хората, които работят около теб, но не е невъзможно. Ако се гледа малко повече на човешкия фактор и на мотивацията при работещите, то може би нещата ще са по-други. А и нека всеки да е осигуряван за толкова часове, колкото е изработил. Прескачането на закона не води до нищо добро.
