Протестът. Ден 40. Жалко е

„Защо ме биеш бе, нали и ти си българин” – се чува да крещят протестиращите на полицаите, които използваха снощи палките си срещу тях.

Май свърши времето, в което децата рисуваха с тебешири по улиците и мирните протести дадоха ред на нещо друго – може би заради дългото време, което протестиращите изкараха на площадите, може би заради провокатори, а може би и за да се чуе гласа им. Вече, повече от месец, протестиращите всяка вечер превръщаха улиците на София в културно мероприятие и посланията им бяха повече от ясни – макар и мирни.Всяка сутрин пиеха кафе пред парламента и вместиха политиците в своя график, обратното май не се случи. Всичко това беше показателно за българския манталитет, но случващото се сега, далеч не е без значение.

През цялото време, избраните, с „народната любов”, политици си вземаха собствени решения, сякаш случващото се в държавата се отнася само до тях. Замазаха очите на определени кръгове със жълти стотинки и все говорят за един нов процес на промяната, който идвал от тях. Да, така е, промяна ще има. Но щом за два месеца успяха да направят толкова несполучливи назначения, нека за момент си представим какво ще стане, ако ги оставим да работят няколко години.

И кой ще е виновен тогава? – дали пак ще е Борисов или някой друг. Да им дадем шанс, казват от контрапротеста. Аз мисля, че те имаха своя шанс и го проиграха с глупави постъпки.  Извиненията не поправят действията, прошката не е като да забравиш. Да се правиш на глух не е алтернатива, протестите не били от значение, това не било мнението на българския народ – все неща изречени от управляващите. Независимо дали е така, щом има недоволни, значи нещо не е наред, щом искат „Оставка”, ами нека се даде, пък после ако ги изберат отново, тогава ще видим.

Протестиращите са просто хора, които искат да живеят нормално, в условия поне наподобяващи европейските, искат бъдеще за децата си, преди те да пораснат и да заминат в чужбина, преди да сме загубили поредната порция млади и кадърни хора.

Явно властта има сладък вкус и който я опита не иска да се откаже от нея, но това не трябва да бъде за сметка на цял един народ. Дали депутатите в автобуса снощи си дадоха сметка за случващото се, дали успяха да видят и другия живот отвъд служебните коли и облагите на властта – може би.

Истината е, че ние в България винаги тръгваме да оправяме нещата, когато вече са непоправими, когато има смъртен случай, постфактум. Никога превантивно. Трябва ли да има жертви, за да има промяна? Това нашето не е деомкрация, може да е всичко друго, но не и това.

Жалко е, че пострадаха полицаи, в изпълнение на заповед да защитят депутатите, онези – избраните от народа, онези, които няма от какво да се страхуват, ако са с чиста съвест и добри намерения и могат да излязат без предпазни мерки, долу сред хората. Жалко е, че пострадаха невинни, дошли да защитят каузата, в която вярват. Жалко е, че може би е имало провокатори. Жалко е, че не се вижда изход от тази ситуация.

А най-жалкото е, че българи хвърлят камъни по българи.

Протестът. Ден 40. Жалко е.