По данни на американския генерален консул в Лондон само за периода 1871-1909 г. САЩ стават родина на малко повече от 19 милиона представители на различни раси и националности. В началото на миналия ХХ век един френски вестник коментира, че билзо 30 параходни компании превозват всеки месец до Ню Йорк над 1 млн. пътници от Европа. В конкретния случай за нас е важен периодът от 1906 г. до Балканските войни - 1912-1913 г. От пристигналите през 1906 г. българи, сърби и черногорци, 96% са неквалифицирани работници, предимно земеделци и дребни занаятчии. Много от нашите сънародници оставят съдбата си на случайността. А в онова време в Америка ускорено се строят жп линии и пътища, усвояват се новоразкрити подземни богатства. Пример за това е американският консул в Солун, който задава въпроси за образованието, но с нескрит интерес разглежда физиката на кандидат-емигрантите, които в разцвета на силите си са добри бъдещи работници.
Някъде по това време за Америка пътува и Захари Гачин от монтанското село Копиловци. Той е овчар, семейството му има много глави добитък. В България той е женен за Йордана и имат около 6 деца. Общо седем души заминават за Новия свят към 1906 г., където щели да работят по новите жп линии. Грижата му за семейството и вроденото българско любопитство и откривателски дух го изпращат на дълъг път. Без да имаме конкретни сведения за тяхното пътуване през Европа и Атлантика, можем да предполагаме, че са минали през Англия или Франция и оттам с кораб до Ню Йорк. Докато чакат влака на гарата там, един от групата им е принуден да играе на покер. Играта протича под насочено дуло на пистолет. Провървява му и печели значителна сума пари. Преди реванша, той иска почивка за няколко минути. Използва суматохата на гарата и се скрива в тълпата. Тайно от всички се качва обратно на параход за Европа и се прибира в България. Оказва се, че това е единственият българин от групата от Копиловци, който се връща в родината си с пари. В селото той отваря кръчма и днес неговите наследници все още се занимават именно с този бизнес.
Останалите шестима от групата заминават да строят жп линии през някакво блато, неизвестно къде. Там обаче работниците масово измирали от малария. Българите работели много, но маларийните комари не ги хапели. Дори местните вестници описват случая като необичаен. Оказало се, че нашенците консумирали повече чесън, а маларийният комар бягал от миризмата и така те се спасявали от смъртоносната болест. Те се изхранвали, като ловели риба с кош по стар нашенски обичай. Един журналист забелязал това и решил да им предложи да патентова този начин за риболов. От това българите от Копиловци спечелили много пари и следите им през следващите три години се губят. Вероятно са отишли да живеят в по-голям град, може би са инвестирали пари в някакви начинания, но за Захари Гачин роднините му предполагат, че инвестирал парите си в продължаване на образованието му. Именно той пръв внася своите средства в банка и останалите му се присмяли, че си е дал парите “на вятъра”. Още на следващия ден той отишъл притеснен да провери дали може да си изтегли парите и след като се убедил, че това няма да е проблем, останалите също си внесли своите авоари по сметки в банки.
Към 1913 г. Захари Гачин се завръща в България, като акостира на пристанището в Дедеагач /дн. Александруполис/ в Гърция и оттам се прибира до родното си село пеша…! Минавайки през Балкана, той носел само една чанта със златни пари. Там обаче ги нападнали разбойници и нашенците изгубили всичко спечелено в Америка. Така шестимата се завръщат в Копиловци без пари, както са тръгнали за “обетованата земя”.
Захари Гачин има шанса да премине през проверките на имиграционните служители и да реализира своята персонална “американска мечта”. Останал без парите си, в България той отново става овчар. В продължение на пет години не слиза в селото. До себе си допускал само снаха си Ана Гачина. Докато му носела храна, един ден тя забелязала златни съдове, които се подавали от един слог. Решила, че е намерила имане, но не посмяла да го вземе и решила да се допита до свекъра си. Той категорично се противопоставил на това и малко по-късно от “съкровището” вече нямало и следа. Именно тази случка принудила Захари да слезе в селото, за да въдвори ред в семейството си, но и отново да води социален живот със своите съселяни.
По време на Първата световна война Захари Гачин работи в тила на армията, като отговаря за продоволствените складове. Придобитото образование и уменията му били оценени от военните ни командири. Именно оттам той изпраща хранителни помощи, които Ана раздавала на хората от Копиловци и на практика ги спасявала от гладна смърт. Това е и причината родът Гачини да е един от най-големите и тачените в селото дори и днес. Други големи родове са Цолешини и Кацареви.
Легендата разказва, че по времето на династията на Шишмановци /1323-1396 г./ самият цар плащал на специалисти от земите на Австрия и Унгария, които да помагат за добива на злато и олово. Постепенно оловото придобило по-голяма цена от златото, защото приложимостта му във военните действия била много по-голяма. Някъде по това време в Копиловци пристига някакъв млад мъж, облечен в монашески дрехи, за когото се говорело, че бил най-малкият син на австрийския престолонаследник. Според легендата именно той основал рода Гачини, от който е и Захари. За това все още не са открити исторически доказателства. В същото време Йордан Йорданов, който значително ми помогна за настоящата статия, споделя, че в една книга преди години открил дворец с името “Гачини” в Санкт Петербург. Едва ли това отново е просто случайност. Предстои историците и специалистите от помощните исторически дисциплини-етнолози, археолози и архивисти да проучат легендите и да отсеят наслоенията на фолклора, за да остане само чистата истина, а не е невъзможно тя да се съдържа и в самата легенда…!
Захари Гачин умира около 1971 г. в родното си село Копиловци. Той обаче оставя трайни следи не само в родовата си история, но и в историята на селото и региона със своята смелост и ентусиазъм, със своята саможертва през войната и не на последно място с образованието си и уменията, заради които е търесен и от съселяните си, и от общинските власти. Така завършва одисеята на един обикновен българин, стигнал до Америка, спечелил…, изгубил…, но останал с достойнството си на честен и трудолюбив човек.
