За душевността на българина е писано много и много пъти. Почти няма учен-хуманитарист, който да не се е упражнявал върху този феномен. И все пак, като че ли нашата душевност най-добре може да бъде разбрана отвън, от емигрантите ни, защото те са отделен феномен, който, оказва се, съхранява корените на истинската българска душевност. За какво собствено става въпрос…?
Неотдавна БНТ излъчи документален филм за живота и делото на писателя-емигрант Стефан Груев, който стана особено популярен в България с книгата си “Корона от тръни”, която разкри много исторически истини от новата история на страната ни. В този филм Груев казва една колосална по размерите си истина, че душевността на българите в България днес няма нищо общо с онази душевност, която са имали българите преди енигматичната дата 9 септември 1944 г. Думите му буквално казват: “…българската душевност днес е друга, Вие просто нямате онази душа, която имахме ние преди…”! Позволявам си да започна от малко по-далече.
В качеството ми на журналист в национален ежедневник преди години, бях обвинен от колега по време на заседание на редколегията, че “обявявам” датата 9 септември 1944 г. за “знаменита”, мисля, че това бях написал. Тогава се притесних искрено, защото всички, които ме познават наистина знаят, че нямам никаква политическа носталгия нито по онова време, нито по неговите утопични философски нюанси, а още по-малко-по стръмния релеф на датата 9 септември 1944 г., ако щете и само защото, просто не съм бил роден тогава, дори и родителите ми все още не са били родени.
Излезе едва ли не, че прославям датата на българското заробване от “братския” СССР, а всъщност въобще не беше така и не исках това да кажа. След този “журналистически инцидент”, винаги когато пишех за 9 септември 1944 г. бях много внимателен и добре подбирах думите си, като използвах за прилагателно към това събитие: енигматичната, вододелната, водевилната, историческата дата…., но…не и “знаменитата”…!
Днес, след години разстояние от тази случка, мога да кажа, че всъщност съм бил напълно прав. Датата 9 септември 1944 г. наистина е знаменита, защото тя освен всичко останало, което носи като зловеща семантика и чисто философско-политически утопичен заряд, има и още едно значение и то е, че тя бележи истинска граница, прокарана като с остър нож през гърлото на българската душевност. Това ни дава пълно и дори научно основание да говорим днес за българска душевност преди 9 септември 1944 г. и такава-след това. Именно за това говори и Стeфан Груев. Българинът преди Девети е един. Той е преди всичко свободен, пълноценен, мислещ, мечтаещ, пътуващ, търгуващ, обучаващ се, любознателен и търсещ винаги новото, по-интересното, по-полезното…практичното… Българинът след Девети е съвсем друг. Той е притворен, скрит вътре в себе си, преди всичко уплашен, особено в първите години след налагането на диктатурата на пролетариата. Този българин е беден, подчинен, робски обсебен от труда си, където единствено намира утеха и упование.
Българинът след Девети е ограничен, той не знае, не научава, но и не търси, не е пълноценен и не се интересува от новото, камо ли от истината, той дори намразва истината, защото Партията не иска това от него, но и не го допуска. Така се формира един психологически /психопатологически…!/ типаж на емоционално и морално осакатен човек, който от своя страна формулира нов тип българска душевност, която се превръща в хронична за едно цяло поколение.
Българите, които успяват по един, или друг начин буквално да избягат от родината си, след като комунистите завземат властта чрез преврат, с помощта на Червената армия, всъщност съхраняват традиционната българска душевност и така се превръщат в трансмисионери на нещо наистина безценно. През всичките тъмни години на “червената” ни битност, именно емигрантите са тези, които запазват най-българското от българите.
Вероятно на повечето хора им е направил впечатление по-особеният, може би архаичен и някак като че ли по-естествен, земен, сякаш добродушно елементарен начин на говорене на хора от царското ни семейство. Именно така говореше и Стефан Груев, така говорят и редица други български емигранти, които са прекарали в изгнание близо 50 години. Всички те са отворени и доверчиви, те са емоционални и добродушни, понякога до нивото на детска наивност, те са нетърпеливи, когато говорят за рода, любовта към родината, семейството, приятелите,…тези хора просто са едни нормални хора.
Останалите българи, тук, в старата България, която преживя “червения тетор” в продължение на близо половин век, не са като емигрантите. Тази разделителна линия наистина минава като по острие на бръснач, който разрязва с хирургическа точност две отделни исторически “филии”-епохата на свободна България преди Девети и пустото безвремие на наднационалната, което всъщност означава буквално безродна, трибутарна народна република, след Девети.
Макар и повлияни от страните, в които са попаднали като емигранти, нашите сънародници съхраняват своята чиста като планинска роса любов към родината, а тя ги прокужда като злобна мащеха. Те страдат заради това години на ред и именно това е причината да пазят като най-жива част от нервните окончания на собственото си минало, спомена за своя род и родината, преди тя да се разболее от съветското заразно мракобесие, което я сполетя именно на 9 септември 1944 г. Какъв е изводът ли…?
Оказва се, че емигрантите ни са по-българи от нас самите, които живеем в етничекската територия на българите, наречена България! Това е национален и демографски, парадокс, който има и ясно забележими морални измерения.
Това е един от безбройните абсурди на двадесетото столетие-обществени и лични, политически, философски и какви ли не още абсурди. Китайците имат едно пожелание: “Да живееш в интересно време!”. ХХ век беше не просто интересен, той беше подлудяващо любопитен. Именно така се роди и един от родните ни феномени, разделянето на българската душевност като биологична клетка, на две равни части, всяка със свое собствено ядро, собствено мислене, а толкова различни по вид и усещане за живот, сякаш не са от едно първородно цяло.
