По мое време пътуваха на Запад около четвърт милион /българи/ годишно. Това твърди “другарят” Тодор Живков в “книгата си”-експресно издание: “Срещу някои лъжи”, издадена от “Делфин прес” от 1993 г. Какво налага да се върнем толкова назад във времето ли..? Ами налага го това, че историята е колело, което се върти, именно така внезапно, не толкова отдавна, някои “учени” поискаха да честват годишнина на фамилията “Живкови” в Софийския университет “Св. Кл. Охридски”!
Не само горното обаче е меко казано скандалното в тази така наречена “книга” на бившия “първи” в партията и в държавата. Той твърди, че не са се завръщали от Запад “само единици” българи. Като се има предвид, че на тези, които не се завръщаха наистина, им беше конфискувано имуществото, както и близките им роднини бяха обявявани за “съмнителни елементи”, които често понасяха наказанието на своя “беглец”, естествено, че малко от нас са си позволявали да останат на Запад.
Всъщност става дума за една безпрецедентна политическа, но най-вече морална арогантност, която впрочем беше имаментно присъща на Живков и неговото управление. Той си позволява да коментира теми, които не просто не стоят в пространството по начина, по който на него му се струва и може би му се иска, но са напълно различни като начин на организация, като същност, като причини и като следствия. Ето още един пример за това: “Основният проблем, водещ до ограничаване на пътуванията на български граждани в чужбина беше свързан с недостиг, липса на конвертируема валута.”, твърди “другарят” Живков.
Всичко това щеше да е много смешно, ако не беше повече от трагично невярно и кошмарно нахално като изявление, при това на човек, който много добре познава причините, поради които български граждани не пътуваха така, както днес, не само на Запад, но където и да било. Ако причините са били само в това, което твърди Живков, тогава защо границите ни бяха опасани с бодлива тел и огради, защо се стреляше “на месо”, защо имаше пясъчна ивица в “ничията земя”, за да се проследяват стъпки на евентуални “диверсанти”…!?
Живков твърди, че България е била “отворена за цял свят”! Е, защо тогава за пътуване в чужбина се искаше застъпничество от поне двама представители на партията, особено, когато става дума за пътуване в така наречените “капиталистически държави”…!? Защо, дори за да припариш в гранична зона, село, или град, се искаше така нареченият “открит лист”, например за да отидеш до Малко Търново, освен ако не си жител на градчето в онези години…!? И на фона на това, Тодор Живков, повече от арогантно, твърди, че “България се стремеше да провежда самостоятелна външна поилитика…Приоритетно значение в нея имаше отварянето към света.”! Струва ми се, че такова почти детинско невежество, е направо странно. Нима България не беше “най-верният сателит на СССР” /!/…, тогава за каква външна политика въобще говорим!?
За подобно отваряне към света, Живков говори за себе си в трето лице: “Дипломатическите търговските и културни връзки по времето на Живков дадоха възможност на България да се отвори към света.”!
Истината е, че като всяка друга комунистическа държава, България също беше капсулирана и почти напълно затворена. Не се допускаше безконтролно пътуване на чужденци тук, за да не видят неща, които “не бива” да бъдат виждани! В същото време пътуванията на българи извън страната, особено в “капиталистически държави” беше много силно ограничено, за да не могат те на свой ред да видят неща, които “не са за виждане”, тоест, за да не видят, че навън хората живеят по-добре от тук и това евентуално да доведе до “усъмняване” в “диктатурата на пролетариата” и “светлото комунистическо бъдеще”!
Проблемът беше, че имаше документи, като тези от Хелзинки и от Виена, които трябваше да бъдат спазвани, защото България, като член на ООН беше задължена да ги спазва. Тези документи изискваха някои свободи, които комунистическите системи и техните ръководители, нямаше как да възприемат безапелационо. Затова те формално приемаха тези документи, но реално въобще не ги спазваха. Резултатът от това беше почти пълното ограничаване на пътуванията на българи в несоциалистически държави /особено в по-късните години, когато икономическите различия между двете политически системи се задълбочиха невъобразимо/, освен в наистина крайни случаи, или в такива, в които се получаваше гаранция от партийни кадри и от служители на службите за сигурност.
Всичко това нито е новина, нито е нещо, което не знаем, нито пък е било тайна за повечето хора. Днес обаче, като че ли позабравяме, как живеехме преди и искаме, искаме, искаме…! Излизат “книги” като споменатата от Тодор Живков, които не просто изопачават истината, а налагат друг тип мислене и различен модел на възприемане, които тотално изкривяват историческото ни минало и се опитват да го представят в светлина, в която то никога не е съществувало, в онези години.
Какъв е смисълът от подобен текст днес ли…, ами това е едно намигване към миналото, с поглед към бъдещето и опит за изграждане на морален имунитет, чрез формулиране на адекватна политическа поука. Днес, когато се опитваме научно да представяме миналото си в учебниците по история, струва ми се актуално, преди това да си дадям ясна сметка за историята като наука. В този смисъл, честването на годишнина на Людмила Живкова, не мисля, че има място в аулата на Софийския университет “Св. Кл. Охридски”, както се опитаха да го организират преди известно време някои така наречени “учени”.
Не бива да се търси “заяждаде” в този така грозен махленски смисъл на думата, но трябва да се помни, което пък от своя страна налага “припомняне”, или…”притопляне” на родната ни историческа памет.
Едно обаче ме шокира наистина сериозно в тази така наречена “книга” от бившия “първи” и това е цитат от Евангелието на Матея…/!/, което вече дръзко прекрачва границите на елементарния политически и въобще човешки морал…!
