Иван Манов…, едва ли нещо Ви говори това име, ако Ви кажа дори “доктора”, едва ли пак ще Ви говори нещо, ..за съжаление…! Не, той не е доктор, така му казваха, защото преди години, на майтап го представили като “доктор популарис кауза”…!
Той беше паисиевец, тоест-човек, който преди 9 септември 1944 г. е членувал в Общобългарския съюз /ОП/ “Отец Паисий”-патриотична организация, борела се срещу клаузите на унищожителния за България Ньойски мирен договор от 1919 г., след Първата световнай война.
Малко след като на власт идва БКП, въпросната патриотична организация е обявена за “фашистка” и хората от съюза са “помолени” да не се организират повече на тази основа.
Иван Манов става кореспондент на радио “Свободна Европа”. “Държавна сигурност” обаче “залавя” напдис, отпечатан върху по-долен лист хартия, където пише “Бюлетин на радио “Свободна Европа”. Този надпис е увеличен на цяла стена и питат Манов, “защо…?”. Той отговаря, че просто е кореспондент на радиото, но това му коства 10 години в Софийския и Старозагорския зандани като политически затворник, при това, забележете, без присъда …! След демократичните промени у нас, той получава “обещетение”, ако не се лъжа бяха около 30 хил. лева. С тези пари Иван Манов издаде трите си исторически книги през 90-те години, една от които е автобиографична.
Иван почина внезапно на 80 и няколко години в началото на февруари 2000 г. Ако парите, които получи като “обещетение” са реабилитация, то спокойно можем да кажем, че той не получи такава приживе. На мен обаче ми е странно, кой беше виновен за участта на моя приятел Иван Манов, защото ние, въпреки огромната разлика в годините, бяхме наистина приятели? Лично той ми е разказвал, как един ден, разхождайки се по китната софийската уличка “Цар Иван Шишман”, изведнъж погледът му замръзнал. Съзнанието му блокирало, сърцето му едва не спряло от вълнение…, защото той се срещнал очи в очи с човека, който го бил обявил за “народен враг”. Манов сподели, че имал чувството, че го гледа цяла вечност, докато въпросният “обвинител” преспокойно отключил една входна врата на една кооперация и още по-спокойно я затворил зад гърба си, пред погледа на своята “жертва”.
Манов останал на улицата дълго и гледал вратата като обезумял. Не знаел, какво да прави, да крещи ли, да разбие ли вратата, да се саморазправи ли със своя “палач”, както той го наричаше…! Накрая той осъзнал, че навън вече е почти полумрак и продължил по същата китна уличка “Цар Иван Шишман”, прибрал се и няколко дни не излизал, почти не спал, само мислил…!
Това се случва след 1989 г., когато в България уж вече имаше демокрация. Иван Манов знае своя “палач”, вече знае и къде живее той, но нещата остават до там. Този човек не получава никакво възмездие, заради това, че е изпратил 10 години в затворите един напълно невинен български интелектуалец и общественик.
Днес, когато ми казват, че реваншизмът трябва да бъде оставен, че не бива да си спомняме за миналото, че то било минало, аз винаги казвам, че като историк, моята работа е имено миналото. Ако и аз забравя, пак повтарям, в качеството си на дипломиран магистър по история, тогава кой ще помни…!?
Какво значи да забравим, защо да забравяме, как да забравяме, до кога да забравяме и колко точно да забравяме…, ето това са въпросите, които задавам, когато ми кажат, че “ровичкането” в миналото, не било полезно и не било модерно…!?
Ако днес Иван Манов не е жив, то именно аз, който го познавах лично, мисля, че все още имам морално право да попитам, защо неговият “палач”, който вероятно вече също не е между живите, не получи наказание за престъплението, което извърши, поне за това срещу Иван Манов, защото съм сигурен, че има и още много такива като него-жертви на историята?!
Манов не търсеше възмездие, болеше го от миналото, но не беше реваншист, за него възмездието беше България да просперира, е…и тук не успя да получи нищо добро…! Помня го, когато се запознахме на автогарата в Бургас. Създаваше около себе си невероятна суматоха, беше сякаш извън времето, несвойствен на ситуацията, особен, дори странен…! По-късно пихме по бира на пристанището в любимия му Несебър и там дори сълза не пророни, докато ми разказваше своето минало.
Да, нека да гледаме напред, не може да вървим в бъдещето с поглед в миналото, не може вечно да има реваншизъм и не може постоянно да търсим вината, само че моите професори в университета ме научиха на по-различно нещо! Преди да затвориш една страница от историята, първо трябва да я прочетеш! Аз бих добавил също-да я анализираш и да си направиш съответните изводви и поуки, за да не повтаряш грешките и да търсиш положителните постижения…!
Дали днес сме прочели историята си правилно…, едва ли,…та ние не сме прочели дори страниците от февруари 2013 г., какво да говорим за години, десетилетия и столетия преди това…!
