На 24-ти април се отбелязват 98 години от арменския геноцид, а през месец май се навършват 137 години от клането в Батак.
Геноцидът е термин, който се появява през 30-те години на XX век, а в международното право влиза чак след края на Втората световна война, след като е определен като тежко престъпление срещу човечеството. Означава умишлено частично или тотално заличаване на дадена група от хора, на национален, етнически, расов, религиозен или друг принцип, чрез убийства, физически или психически увреждания, насилствено отнемане на деца и възрастни от една група и прехвърлянето им в друга, възпрепятстване на тяхното възпроизвеждане, както и чрез причиняване на каквито и да е трудни условия за живот, с цел унищожаването им или заличаване на тяхното културно богатство. На базата на това определение, струва ми се, са че са донакъде прави тези, които се съмняват или смятат, че срещу нас също в момента се извършва някакъв вид „хуманен“ геноцид. След промените у нас, в края на миналия век, започва да се говори и за културен геноцид срещу българите. В този текст няма да се задълбочавам върху тези теории, а основно върху историческите факти и международното право.
В историята на цялото човечество, от древни времена до наши дни, има множество случаи на проведени геноциди. По-стар пример за геноцид е унищожаването на много „индиански“ племена в Северна и Южна Америка от европейските колонизатори. Последният случай на геноцид е от африканската държава Руанда от 1994г., където представители на едно племе избиват близо милион души от друго племе. Много е важно да се знае това, че вината за случаите на геноцид не се носи от народи и държави, а само от властта, която го извършва. Затова е много нелепо, когато в наши дни един народ (имам предвид обикновените хора) изпитват омраза към друг затова, че е провел геноцид срещу него в миналото. Но властите, разбира се, могат да изискват случаят на геноцид да бъде признат. В повечето случаи властта, която го инкриминира (извършва), не желае да го признае. В редки случаи извършването на геноцид се признава от новите приемници на властта, а в повечето се признава само от властите на трети страни. Международното право не признава кланетата и военните престъпления като геноцид.
Арменски геноцид
Арменския геноцид наричаме масовите убийства на повече от милион арменци и насилствената масова депортация от младотурските власти в периода 1915 и 1916 г. и около 300 000 в края на ХІХ в. в Османската империя. От 1895 до 1921 г. са избити 1 543 271 мъже, жени и деца, а много други са изселени. Паметта на жертвите се чества ежегодно на 24-ти април. Наричан е още Арменски холокост.
Армения твърди, че събитията, довели до погрома над арменците, са много добре планирани от страна на турската власт и това дава право те да бъдат класифицирани като геноцид. Това твърдение на арменската държава от 1985 и 1986 г. е прието от ООН, а година по-късно и от Европейския парламент. От друга страна, Турция твърди, че събитията от Първата световна война не са геноцид, а че просто някои турски военни са „отишли малко по-далече в действията си“. През втората половина на 20 век някои арменски организации неуспешно се опитват, чрез терористични нападения, да принудят Турция да промени становището си относно арменския геноцид. По време на геноцида международната общност е знаела за тези събития, но въпреки това никой, освен американския посланик в Турция, не реагира.
Във връзка с преговорите на Турция за членство в Европейския съюз, въпросът за признаването от турската страна на арменския геноцид е актуален и отново е на вниманието на европейските държави. Въпросът бива повдигнат и от известния турски писател Орхан Памук, лауреат на Нобелова награда. В началото на 2005 година се изказва в един турски седмичник, че Турция е отговорна за геноцида над арменците, в който са убити над един милион души. Заради своите изявления Орхан Памук е съден за уронване на турската национална чест и престижа на турската армия. В края на декември Памук е оправдан по предявените му обвинения и е освободен от ареста на 22 януари 2006 година. През 2008 г. 200 турски интелектуалци подписват петиция, с която се извиняват за етническото прочистване на арменците в Първата световна война, подписана за кратко време от още 29 000 души.
През 2004 година Канада първа приема и прилага закон, според който отричането на Арменския геноцид е наказуемо. През 2006 година е внасено за гласуване в 40-тото Народно събрание проекторешение за признаване Арменския геноцид, но предложението е отхвърлено. На 12 октомври 2006 френският Парламент приема Закон за криминализиране отричането на Арменския геноцид, според който всеки отричащ съществуването му подлежи на лишаване от свобода.
Баташкото клане
Клането в Батак е обявено за едно от най-големите военни престъпления в историята на човечеството. Той е най-известният у нас и по света случай, извършен от османската власт срещу мирно християнско население, но има сведения за подобни събития също от Панагюрище, Перущица, Пловдив, Клисура, както и от други населени места.
Извършено е от башибозук (нередовна войска в Османската империя; в превод думата означава „повредена глава“, което подчертава липсата на подчинение и пълната им неорганизираност) през май 1876г., състоящ се главно от помаци от съседните села. Като един от предводителите на клането е сочен Ахмед ага Барутанлията (полицейски началник на Доспатската нахия).
Той става популярен по света благодарение на чуждестранните журналисти-кореспонденти, които описват случая. Броят на жертвите варира различно според различните източници. Според много от тях убийствата са станали по изключително жесток и мъчителен за жертвите начин. В свое есе, френският писател Виктор Юго посочва, че от 9000 жители са останали само 300. Според оценка на консула на САЩ Юджин Скайлър, който пише доклад за случилото се, жертвите са „над 5000“, което той оценява на ¾ от населението на Батак. Според списъка на Димитър Страшимиров, който съдържа имена и възраст на жертвите, броят е между 1,500 и 2000, но самият той твърди, че не гарантира пълна точност на данните. Жертвите в цялата страна са между 15 000 и 25 000 души. Баташките мъченици са канонизирани за светци от Българската православна църква.
След потушаването на Априлското въстание, Оманската империя обвинява башибозука за случолото се и обявява Ахмед Барутинлията за издирване. Той бил арестуван, осъден и затворен в Диарбекир, но по-късно бил освободен и върнат в Барутин, след подписването на Берлинския договор. Умира през 1881г. от проказа, от която се разболял в Диарбекир.
След като случилото се разчува, едни от най-мъдрите хора на човечеството през тази епоха обръщат внимание на клането в Батак, сред тях са: Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, Уилям Гладстон, Чарлз Дарвин, Фьодор Достоевски, Димитрий Менделеев, Иван Тургенев и Лев Толстой. В есето си „Баташкото клане“, Виктор Юго пише:
„Ние ще учудим европейските правителства, напомняйки им едно нещо, а именно, че престъпленията са си престъпления. И те не са по-позволени на едно правителство, отколкото на един убиец, и ако Европа е солидарна с всичко това, което се случва в Европа, тогава то е извършено от Европа, защото ако съществува едно безумно и свирепо правителство, то би трябвало да бъде третирано като диво животно; тъй като всичко това се случва сега близо до нас, пред очите ни избиват, опожаряват, разграбват, изтребват, обезглавяват бащи и майки, продават малки момиченца и момченца: а тези деца, които са прекалено малки, за да бъдат продадени, ги разсичат с два удара на сабята; освен това изгарят семействата в къщите им, както в този град, Батак, например, където населението намаляло за няколко часа от 9 хиляди жители на 300; където гробищата са запълнени с трупове, много повече, отколкото могат да бъдат погребани; така на живите, извършили клането, мъртвите отвръщат с чума, което е напълно справедливо; искаме европейските правителства да научат какво се случва там; че бременните жени биват разсичани, за да убият децата им в утробите; че обществените места са затрупани с женски скелети в резултат на случилото се; че кучета гризат по улиците черепите на млади изнасилени момичета, че всичко това е ужасно, и е достатъчен един жест на европейските правителства, за да го прекратят; и ако диваците, които извършват тези престъпления, са ужасни, то тогава и цивилизованите, които са им позволили да го направят, са ужасяващи.
Дошъл е моментът да издигнем глас. Всеобщото възмущение се навдига. Има часове, в които човешкото съзнание взема думата и заповядва на правителствата да слушат.“
Руанда
В Руанда, в продължение на 100 дни през 1994г., представители на племето хуто избиват представители на племето тутси. Жертвите са близо милион. Независимо от сведенията, постъпили преди започването на убийствата и отразяването на събитията от международните новинарски медии, които показват наистина огромния мащаб на насилието. Обединените нации отказват да упълномощят за действие умиротворителните си сили в Руанда, които да предприемат действия за спирането на убийствата. Геноцидът спира едва когато контролираното от тутси въстаническо движение в изгнание сваля правителството на хуту и завзема властта.
Сребреница
Клането в Сребреница е военно престъпление по време на гражданската война в Босна и Херцеговина, случило се през юли 1995г. В околностите на град Сребреница, на няколко различни места, са избити около 8000 босненски мюсюлмани — мъже и младежи, под ръководството на сръбския генерал Ратко Младич. Това е най-голямото клане в Европа след приключването на Втората световна война. Събитието е класифицирано от трибунала на ООН като геноцид.
Холокост
По времето на Втората световна война нацистката власт извършва геноцид най-вече срещу евреи, но и срещу роми и славяни, в това число поляци, граждани на Съветския съюз, сърби, босненци и др., както и срещу хора с физически и ментални увреждания, срещу хомосексуалисти и др. Има данни за стотици българи, които също са били вкарани в концлагери, някои от които и загинали. България е единствената страна, която не е извършила историческо изследване на своите концлагеристи в нацистките лагери на Нацистка Германия.
Около 6 милиона от 9-те милиона евреи, живеещи в Европа преди Холокоста, биват убити. На Балканите, над 600 000 югославяни (сърби, босненци и словенци) биват убити от нацистите и техните хърватски и албански съюзници. Тук нацистките войски се борят най-вече срещу сърбите, които са определени от хитлеровата власт като „подчовеци“.
България е единствената страна в света, която спасява своите евреи, като вместо да бъдат предадени на нацистите, те претърпяват други социални репресии (някои мъже били пратени в трудови лагери, градските евреи били изселени в провинцията, трябвало да носят жълти значки във формата на звезда и т.н.) Тогава у нас се състоят множество граждански протести в тяхна защита.Тяхното спасяване е осуетено от Цар Борис III, от Светия синод на Българската православна църква, от депутати и вдовицата на държавника Петко Каравелов - Екатерина Каравелова – една от създателките на Комитет за защита на евреите.
