Преди години прочетох един сборник на Марк Мазовер. В него той преразказва живота на Балканите, от падането им под османска власт до свалянето на тоталитарните режими в края на 20-ти век. Събира и цитира разкази на европейци, които са посещавали тези земи, както преди те да се освободят, така и след това. Различното в случая е, че в този сборник не се преразказват историческите събития. Някои от тези разкази вероятно не са истински, може би са „свободни съчинения“ или поукрасени от европейските туристи и пътешественици. Но представя един различен поглед, далеч от политическите игри - това, което в действителност ни вълнува – как са живеели нашите предци.
Основното, което прави впечатление от книгата, или поне това, което мен най-силно ме впечатли, е това, че по времето на Османското робство европейските пътници описват Балканския полуостров като място, на което животът е коренно различен дори и в две съседни долини. До голяма степен това е така поради даденостите на географията и разнообразния климат в района. Релефът на повечето места е планински. Полетата са разделени от планински масиви, което затруднява придвижването и търговията, оскъпява и стоките. Има места, които са културно и икономически свързани с много по-отдалечени райони, отколкото със съседните долини. Например Дубровник – комуникациите на този град са много по-лесни с Венеция, отколкото с районите от източната Далмация и днешна Централна Сърбия (Шумадия).
Природата в очите на пътешествениците през 19-ти и в началото на 20-ти век
Европейските пътници описват, че като цяло, с изключение на някои източни низини, климатът е много сух. „Сухи, безплодни, песъчливи земи. В продължение на много мили не се виждат никакви дървета“ – така изглежда долината на река Вардар през очите на англичанка, която я прекосява в средата на 19-ти век. „Болезнено се набиваше на очи една любопитна характеристика на тези планини. Нямаше вода. Пустош, в която от всички посоки се издигат ниски планини, раздробени варовикови скални образувания с бедна растителност, наподобяващи втвърден глетчер или лунен пейзаж“ – така описва карстовете на Херцеговина Артър Евънс. Мазовер потвърждава, че западната част на полуострова наистина страда от сухия климат. Според него Испания и Малта са единствените места в Европа, които страдат от суша повече, отколкото Балканския полуостров. „През 1917г. от Черна гора идват съобщения за човешки жертви, причинени от недостиг на вода - добавя още Мазовер – Но не навсякъде на Балканите е толкова сушаво. В Родопите реките са пълноводни през цялата година; Високите земи на Албания напомнят на туристите за алпийските поляни. Още по на изток в огромните части на бивша Югославия, в Румъния и в Северна България се радват на климат, много близък до централноевропейския. „Безкрай и безчет високи дъбове сплитат клони и от двете ни страни. Пътят през тези дъбови гори продължаваше стотици мили“, описва в Атина Александър Кинглейк едно свое пътуване до Цариград през 1834г., като визира пътищата из Шумадия (днешна Централна Сърбия).
Британски посетител във Влашко описва, че е впечатлен от „невероятното плодородие на почвата“. Тревите са до лактите му, а бурените са с човешки ръст. Той отблеязва, че „малобройното население на Влашко (което тогава е около милион) е под една десета от броя на хората, които тази земя би могла да изхранва.“ Друг пътешественик пише: „Климатът рязко се промени. Въздухът стана чувствително по-топъл. Всички земи отвъд южните склонове на Хемус (Стара планина) имат приятен климат, който събира в едно място очарованието на тропиците със суровите условия на по-високите земи, без при това да страда от техните неблагоприятни ефекти“. На някои западни пътешественици им прави впечатление, че реките на Балканите не са подходящи за търговски пътища, като много от западните реки, например Рейн, защото планините попречват пътя им, а освен това те правят невъзможно евентуалното построяване на канали, а и сериозно биха затруднили построяването на железници.
Бил ли е малък броят на населението на Балканите през османските векове?
„Във владенията на османците има величествени гори и пустеещи провинции, последица от малочисленото население“, пише през 1632г. Уилям Литгоу. Но според Мазовер данните за числеността на населението на Балканите по онова време са най-различни и неверни: „Така или иначе, до XVII в. Увеличаването или намаляването на населението на полуострова се движи наравно с европейските средни показатели. Завладяването му от оснамците през 15-ти век (бел. Т. Спасов: в България това се случва в края на 14-ти век) НЕ прекъсва тази тенденция, което се вижда от факта, че през 16-ти век е време на просперитет и висок растеж на населението на Балканите, както навсякъде в Европа.
Данните от местни проучвания показват, че дори християни, които са избягали в нашествениците, се връщат от венецианските владения, за да потърсят правата си на собственост. Истинската криза настъпва по-късно през 17-ти век. Времената са тежки за цяла Европа, но югоизточната й част е засегната катастрофално от комбинация от политическа нестабилност, безкрайни войни и чести чумни епидемии и глад“ , уточнява Марк Мазовер. Сър Томас Роу пише през 1625г., докато бяга от Цариград, че чумата дневно отнема живота на хиляди, а общия брой на умрелите е почти 200 000. При чумните епидемии между 1781 и 1783г. повече от 300 умират дневно в Солун, градът е почти обезлюден, по думите на венециански консул.
Балканският бит през погледа на европейските пътешественици
„В много отношения тукашната самобитност не е претърпяла никаква промяна още от библейски времена. Може да се каже, че когато човек наблюдава един съвременен македонец, по него може да изучи типа хора, които св. Павел е посещавал и на които е изнасял проповеди. Примитивността на местните селяни е най-отличителната им черта.“ – така описват македонците двама британски студенти през 1921г. Авторът допълва: „Вярно е, че през годините не настъпват почти никакви промени в начина на обработване на земята и отглеждането на културите. Българските селски колиби, направени от плет и покрити с листа, които Робер дьо Дрьо вижда край Сяр (дн. Серес) в края на 17-ти век, едва ли са били по-различни от колибите от преди 1000 години. В сборника са описани и землянките на селяните във Влашко: „Представляват изкопани в земята дупки, върху които е метнат подпрян с пръти покрив, покрит рядко със слама, а по-често с тор“. Като цяло сборникът представя региона като много по-изостанал от Запада, но много от пътешествениците все пак споменават, че има и доста по-развити местни райони, в сравнение с другите. Като такива биват споменати Дубровник, Белград, Солун, Смирна, Цариград и др.
Ще си позволя да спомена нещо, което не помня къде точно съм го чел, но е любопитно. Когато Руската армия стъпва на българска земя в Свищов, военните очаквали да заварят много бедно население, но били изумени от китните, чисти и спретнати къщи. Така че най-вероятно в действителност напредването на тези райони, в рамките на Османската империя, са били коренно различни в различните географски райони, дори и в съседни селища.
Мазовер пише още: „Земеделските сечива се видоизменят най-бавно на Балканите, в сравнение с останалата част на Европа.Тук най-късно се възприема и измерването на времето с часове и минути, като хората се ориентират за него по движението на слънцето и по празниците на светиите. Православните християни смятат приемането на Григорианския календар в католическа Европа за неприемливо нововъведение. Поставянето на часовници на обществени места закъснява, в сравнение с останалата част на континента; и през 1868г. в Черна гора няма нито един такъв часовник. Трябва да кажа обаче, че примитивният, неподатлив вътрешно към промяна селянин е измислица на западното въображение. Въпреки огромната и непрекъснато увеличаваща се пропаст, която ги дели от западноевропейското фермерство, балканските селяни притежават способноста за бързо приспособяване, развитие и промяна... Чадърите, шевните машини и черните чорапи достигат до най-отдалечените планински кътчета по-бързо и от османски заптиета. Съвсем не сраснати със земята, те често се местят на учудващи разстояния в търсене на пасища или на сезонна работа по ханове и пътни строежи, или като зидари и каменари. Български селяни, запасени с домашно изпечен хляб за 2 седмици, жънат по нивите в Централна Европа през 20-те години на XX в.“
Християнството и ислямът
В Босна, в части от България и по-късно в Кипър, Албания и Крит християнски селяни приемат исляма, при това много често и масово. „Повече от 40 000 се отказаха от християнството – пише с тревога епископът на Загреб през ноември 1536г. – Все повече и повече хора следват примера им с надеждата, че ще се радват на повече спокойствие в остатъка от живота си.“ Също както ние сме учили в училище, така и Марк Мазовер описва положението на християните в османското общество, цитирайки Н. Филипович: „Немюсюлманите имат по-нисш статут в османския свят... Християните и евреите са дискриминирани заради религията им: не им е позволено да яздят коне, да се обличат в зелено, трябва да строят черквите си до определена височина. Силата на закона е с различна тежест в османските съдилища и те носят по-тежко данъчно бреме, под предлог че не служат във войската. Въпреки тези трудности Балканите съхраняват своя преобладаващо християнски и нетюркоезичен характер, за разлика от османските владения в Анадола, където турският и ислямът преобладават дълги векове след селджуките“. Самосъзнанието на повечето от поданиците на султана не се формира нито от училището, нито от армията – двете ключови институции, чрез които модерната държава пропагандира националните ценности.
Е. Дурем, в книгата „Бремето на Балканите“, пише през 1905г. в Лондон: „Пробългарски настроеният Данаил, „отскорошен патриот от града“, както го представя английският му спътник, „се дразнеше от безразличието на селяните“. Край Преспанското езеро той се мъчи да им обясни, че като водят църковната служба на гръцки, а не на техния славянски език, антибългарски настроените свещеници се опитват да ги заблуждават. „Те обаче лапаха сурово зеле, прокарваха го с мастика и отговаряха, че им е все едно; мнозина от тях говореха гръцки. Службите са били наред и какво значение имало? Данаил много се ядоса и ми каза, че хората тук са страшно невежи , че в действителност са българи и трябвало да имат български свещеници, но те не го знаели. А и долкото можех да разбера, на тях им беше все едно.“
Християнството като „етнически“ идентет
Прави впечатление, че много от местното население по времето на османското робство, особено селското, не знае към кой народ принадлежи, не се самоопределя етнически. Тогава и всички мюсюлмани се вписват в регистрите на Османската империя просто като мюсюлмани, без значение дали са араби, турци или кюрди. Излиза, че за хората на Балканите по времето на османското владичество единственото нещо, с което се самоопределят и различават от османците, е християнска вяра.
През 1905г. Х. Н. Брайлсфорд пише: „Говорих си с едни момчета от едно отдалечено планинско селце недалеч от Охрид, където нямаше нито учител, нито постоянен свещеник и където никой не можеше да чете, за да разбера техните познания за традициите им. Заведох ги до руините на българската царска крепост, която се издига над езерото и над равнината от върха на стръмен и чудато заоблен хълм. „Кой е построил това?“ – попитах ги аз. Отговорът им бе многозначителен: „Свободните хора.“ „ И кои са те?“ „Нашите прадеди.“ „Да, но сърби ли са или българи, или гърци, или турци?“ „Не са били турци, били са християни.“ И това изглежда бе степента на техните познания.“ Въпросът какви са били предците им е без значение за християнските момчета, отраснали в османската система, при която и мюсюлманите не придават значение на своя етнически произход. Те не се самоопределяли като българи, гърци, сърби или турци, а просто като християни.
Дали пък те, макар и много по-невежи от нас, не са били прави? Че на кой народ са били от полза всичките онези войни и катаклизми на Балканите (някои от които продължиха и до 21-ви век, а не е угаснал и шансът наново да избухнат)? Героинята баба Цена от разказа на Вазов „Иде ли?“ прави жест към сръбските военопленници, докато тя самата чака собствения си син да се завърне от фронта. Водена от своето християнско състрадание, тя им дава шише ракия, за да се сгреят. Нейният майчин инстинкт не й позволява да възприеме сръбските войници, които всъщност са косвени убийци на сина й, като лоши, като врагове. За нея те просто се избиват безцелно в една братоубийствена война. “Все божи христиени… Ами защо ли се биха?”, чуди се тя, гледайки как отминава поредната върнала се дружина, с надеждата, че ще се върне и нейният син...
Слугата на лорд Байрон му казва: „Нашата църква е свещена, но свещениците ни са крадци“. Въпреки че корупцията разяжда църковните институции, светът на православното християнство порцъфтява дори и в онези тъмни времена. Именно православната църква тогава съхранява българските дух и история. С помощта на книгите и периодичния печат от времето на Възраждането, както и с помощта на дейците, които ги вписват, се формира отново българското национално самосъзнание.
