Партиите ни се подмладяват. Това е фасадата на така наречената промяна. “Старите муцуни” сякаш си отиват естествено, за да дадат път на новото поколение и новото попълнение, но май по-точното е “новото попълнение”. Похвално е хората, които се срастнаха с Парламента и властта въобще, да си отидат, защото младите хора също искат да управляват, да дадат своя шанс сами на себе си. Разбира се приемствеността е важна, но тя трябва да бъде контролирана, за да не се превърнем в това, което бяхме преди-едни изглупели старчета управляваха пожизнено, със здрава ръка и пълен памперс!
От БСП си отиват Масларова, Премянов, Румен Петков и други, които бяха свързвани образно казано със “старото”. От ГЕРБ също си отиват някои емблематични фигури. Наскоро стана ясно, че дори Ахмед Доган няма да се кандидатира за депутат, нещо, което е истинска революция, съдейки по възможностите му отново да е депутат, без дори да се появява в Парламента!
В същото време обаче си мисля, че партиите просто се чистят, това е “нощта на дългите ножове” за тях. Освобождават се от неудобните, бетонират редиците, за да извлекат най-сигурното от електоратите си на предстоящите предсрочни парламентарни избори. Всъщност една хубава идея за обноваяване и подмладяване, отново се побългарява и се постигат два съществени резултата с един куршум-изчистване на неудобните и формално подмладяване.
Ако на това му се казва промяна, да, промяна е, но за какво е тя!? Ако ще се даде шанс на младите в политиката, то според мен цената е доста неприятна и именно тази дейност твърде наподобява така наречения политически ажиотаж. Младите ще дойдат, но за сметка на това, те ще трябва да са послушни, за да не последват примера на тези, които биват освобождавани от листите за народни представители-къде доброволно, къде не съвсем!
Може би именно това е така наречената нежна революция, когато старите партии вече са принудени да се обновяват, принуди ги историята, времето, хората, протестите, глада, бедността, социалната нищета, нравствената и духовната пропадналост. Всичко това, взето заедно, представлява причината, поради която партиите търсят нова идентичност, не само, за да са актуални и адекватни на историческото време, но дори и само, за да оцелеят.
В същото време обаче, новите хора някак стоят като кръпки в партийните листи. Спортисти, артисти, музиканти, учени…, това са хора, които трябва да правят новата политика в новото време. Странното обаче е, че тези хора нямат политически образ, те са ракети-носители, които трябва да “изработят” повече гласове за съответната партия, те не са ценни за нея като професионалисти, а само като електорални генератори. По тази причина листите за Парламента изглеждат шарени, нестандартни, несвойствени, озадачаващи и накрая и обезпокояващи. Как тези хора, доказали се като добри в своите си сфери, ще изпълняват партийни поръчки, които не винаги са почтени и не винаги касаят именно тяхната професионална същност?
Притеснителното е това, че когато Ивайло Калфин се кандидатира за президент, въсщност ракета-носител му беше Стефан Данаилов. Това е схемата, по която работи обновяването на партийната ни система днес. Известността е единствената мярка, по която се търсят новите хора, разбира се има и изключения. За никого не е тайна, че депутатските места се заплащат предварително, разбира се нямам доказателства за това, но дори и децата знаят, че е голям “келепир” да станеш депутат. Това също е начин за обновяване на листите за Парламента-“плащаш-получаваш”.
И така, в очакване сме на “новите хора” в политиката. Надеждите са те да не са едни “послушковци”, които ще изпълняват всяка прищявка на лидера, генерала, или командира си, но начинът, по който тези хора се избират, не ни оставя голяма надежда в тази посока. Новите хора, трябва да вземат нови решения, те трябва да ги вземат, а не лидерите им, защото в противен случай, новите хора ще са само един пълнеж, като грънясал маслен крем в стар кроасан.
Българите в България останахме малко над седем милиона, ако не се лъжа, според последните статистически изследвания. Както се казва, това е един средно голям китайски град. Ако се “завъртим”, след няколко политически сезона половината от нас могат да са настоящи и бивши политици и управляващи. Не съм убеден обаче, че такава механична рулетка би довела до нещо ново, и което е по-важно-до нещо стойностно. Именно заради това считам, че обновяването на политическата ни система е положителна тенденция, но резултатите от нея едва ли ще надминат и най-минималистичните ни очаквания. Да, ще има нови хора, и както се казва, новият…еди какъв си дом, ще е с нови хора, НО практиката ще остане същата, защото “рибата мирише от главата”!
Сякаш не сме кадърни да откриваме истински лидери-можещи, честни и почтени, не може всичките седем милиона и нещо българи да сме “лош материал”, все има десетина, които стават. Проблемът е, че не ги знаем, не ги намираме, не ги номинираме и те си стоят на някакви малки службички тук и там, “кютат” си до пенсия и преминават в “запаса” без да са дали дори и микрон от това, което вероятно наистина могат и знаят. Лансират се нови, но удобни лица. Това обаче е бомба със закъснител и тя ще гръмне много скоро, но тътенът вече няма да е само в големите градове, защото отчаянието е повсеместно.
