Моят отговор на този въпрос е по-скоро отрицателен. Хората масово нямат усет за това кое е добро, и кое е зло, трудно усвояват баланса между разума и чувствата си, като повечето отиват в едната от двете крайности – или прекалено много умуват и в крайна сметка достигат до извода, че конкретно срещу тях се води някаква световна конспирация, или се оставят изцяло на емоцията да определи какво да е впечатлението им за даден човек. Нито една от двете крайности не е правилният подход, а балансът между чувството и съзнанието.
Грешки, които допускаме днес
В нашето общество, а предполагам, че е така и на повечето места по света, хората лесно лепят етикети, могат да си направят изцяло лошо впечатление за някого само от една дребна негова грешка. Човек, каквито и качества да притежава, много лесно може да се превърне в „тъпак“, „идиот“, „пияница“ и т.н. А най-често тези експресивни епитети се заместват просто с „тоя става...“ или с „тоя не става...“ За да определим дали някой „става“ или „не става“, обикновено влагаме огромна доза емоция и нищожно количество разум. Така се приключва „изчерпателно“ и „обективно“ с анализа върху характера на човека. А когото някой сбърка по-сериозно, той моментално се превръща в боксова круша, в изкупителна жертва. Определено емоцията е на доста по-голяма почит у нас, отколкото разума. И то гнева. Християни сме, а често реагираме като езичници.
Когато някой причини катастрофа на пътя, което е неумишлено, а това стигне до медиите, образът на този човек бива демонизиран от почти цялото интернет общество, като му се лепва най-често етикетът „идиот“. Но когато някой нахлуе в банка, простреля охранителя и вземе заложници, което е умишлено, обществото вкупом го оправдава, защото животът му бил труден.
Когато някой лекар сбърка, което е неумишлено – той бива обвиняван за всичките беди на света, барбар с глада в Африка (въпреки че има наистина много алчни и безсърдечни лекари, но повечето са прекрасни хора)... Но когато някой източва пари от дебитни карти на хора, работили с месеци, за да ги изкарат, което е умишлено, често оправдаваме постъпката му и го съжаляваме, понеже имал деца, които трябвало да гледа. И видиш ли, понеже се грижел за семейството си, трябва да му простим. Ами той защо не е мислил за децата на родителите, които е обрал?!
У нас кражбата се приема за нещо ужасно, когато е джебчийство, а когато е в големи размери – за изключително добро решение на финансовите приблеми, които имам извършителят. А после се оправдаваме пред приятелите си чужденци, че не сме латиноамериканска държава, показвайки им яките коли на мутрите.
Често се случва в медиите да се спомене за нечия кражба, която после почти цялото общество оправдава, дори съчувства на крадеца. Хубаво е когато не таим злоба и прощаваме, но кражбата винаги е зло, без значение с каква цел се извършва. Няма добра кражба.
Масите са способни да нападнат някого и да го натоварят с най-тежките грехове, без да го познават, както и да оправдаят някого, да му простят всичките грешки, отново без дори да го познават. Емоции, емоции и пак емоции... Нима можем да разграничаваме доброто от злото?!
В миналото
Във фолклора ни също има много моменти, в които положителни качества се прехвърлят на отрицателни герои, както и обратното. Примери за това са Крали Марко, Хитър Петър и хайдутите. В английската литература има герой като Робин Худ, който също е противоречив, но той не е егоист, за разлика от нашия Хитър Петър. Той краде от богатите, за да дава на бедните и онеправданите, а не хитрува за личните си облаги. Не че стореното от Робин Худ не е по-малко зло, но поне при него не присъства егоизмът.
Сещам и за хайдутите, които в миналото често са обирали хората по пътищата, дори и най-нагло са нахлували в селата, но прикривайки се зад маските на народни закрилници (или зад някаква друга, уж благородна кауза). След Освобождението продължава да има разбойници по пътищата, определящи себе си като четници, отново прикривайки се зад някаква идея, събираща подкрепата на големи групи хора. Я анархисти, я комунисти, я пък зад трета или четвърта идея, а всъщност – просто престъпници.
Лично за себе си аз правя разлика между разбойниците и борците за национална свобода, защото хайдутството е социалното явление, което в доста по-късен етап прераства в национално. В говоримия език тази дума е имала по-скоро негативно значение, отколкото днешният й митологизиран и дори романтичен смисъл. Според някои историци, в миналото хората са пеели песни за възхвала на хайдутите с надеждата, че така ще се спасят от потенциално посегателство върху самите тях и върху тяхната собственост.
Най-вероятно е имало и такива християнски четници, като Робин Худ, които хващали гората за отмъщение от непокорство, а не за лични облаги чрез разбойничество. Ролята на народни закрилници е била необходима и за тях, както и за разбойниците. Така те получавали възможност да се укриват, да разузнават, да се снабдяват с неща, от които са се нуждаели. Вероятно поради тази причина е било трудно да се различат родолюбивите хайдути от останалите.
Разбойничеството в миналото е било нещо обичайно за цала Европа чак до 20-ти век, а не изолирано балканско явление. Преди Освобождението, мюсюлманските разбойници (наричани в един определен период от време „кърджалии“, което преведено от турски буквално означава „полски разбойници“) често били свързани с представители на местната власт, като ги подпомагали с рушвети. Познато, нали?
Днес ситуацията се повтаря, но с мутрите. Ако телевизионен екип отиде с камера в някой по-малък град, всички ще кажат за окичения със злато дебел чичко, че е много добър човек, че помага на хората. Но в действителност всички си знаят каква е истината. Днес вече толкова сме свикнали с това зло, че често напълно го оправдаваме и дори намираме кражбата и агресивното поведение за нещо, което си е в реда на нещата.
* * *
Но и в днешния свят доброто е по-силно и по-сложно от злото. Злото винаги можеш да го заподозреш откъде може да те сполети, а и то винаги е едно и също, обикновено породено от алчност, завист, страх или жажда за власт. При хищните животни пък то е начин да оцелеят. А доброто е непридвидимо, почти винаги идва без да подозираме, че ще ни се случи. То е много по-разнообразно и сложно, поражда се у човека от много повече емоции и разсъждения, отколкото злото – любов, съчувствие, тактичност, привързаност, честност, чувство за справедливост, вярност, толерантност... Затова и духовно извисените хора обикновено са по-добри от бедните духом. Може би и затова е трудно да се различава доброто от злото – защото доброто е много по-неочаквано и по-сложно.
