И така, свалихме правителството, свалихме варненския кмет, може би ще успеем да свалим още един-двама кметове…! Протести, разделно време, предизборен ентусиазъм, мъничко анархия, още по-мъничко нова надежда, усещане за сила, защото “народът не преговаря”! Това е денят ни днес. Само че май взе да ни омръзва това нестабилно състояние на духа и сме склонни да си намираме нови начини на обществена активност, а именно, като я провокираме.
За какво става дума ли, става дума за Панагюрското златно съкровище и опитите то да бъде “приватизирано”. Хайде да започнем спокойно, без иначе обичайната невроза на строфата, прибързаност на оценката и енергичност на коментара..!
За какво би им било на наследниците на откривателите на това съкровище, да го получат? Това не е семейно наследство! Никой няма да им го даде да си го отнесат в къщи и да си украсят секцията от 1987 г. с него. Няма да им го дадат, дори и да го поставят в частен музей, защото самото съкровище не е частно, то е национално, принадлежи на целия народ. В този смисъл, аз също искам да си го подържа в къщи, на етажерката до леглото ми. Докато заспивам да си го гледам, само че това не е нормално, защото не може да се осъществи. Е, добре, тогава за какво го искат?
Да предположим, че съдът беше взел решение да им го върне…! Какво правим тогава? Вземаме колкото там са нужни дървени сандъци, увиваме съдовете в стари броеве на “Работническо дело”, от същата 1987 г., поставяме ги вътре, заковаваме капаците и…,…и какво следва…?!
Всяко действие има свое логично обяснение. Така се постига баланс между физическата сила и концептуалната енергия. Ако тези хора искат права над съкровището от Панагюрище, то те трябва да имат идея, какво ще правят с него. Очевидно няма да им бъде позволено да го претопят, държавата е бедна, няма да може да им даде милиони за него, за да го откупи. В къщи няма как да го държат, защото едва ли ще могат да го опазят повече от час, все пак сме в България…! И все пак, наследниците искат…! Само че забравят, че откривателството не се онаследява! Това че дядовците им са намерили нещо, не ги прави наследници на намереното, каквото и да е то. Все пак това не е къща, та да я наследим след смъртта на близките ни, нали така…?!
От къде тогава идва тази енергична безпричинност да “приватизираме” едно национално богатство? Това някаква форма на безизходна шизофрения ли е, или е начален стадий на хронична социопатия…!? Йок, разбираш ли, дайте ни го, наше си е Панагюрското злато…! Ми дайте тогава да опразним музеите, то всичко е намерено от някого. Археолозите да си получат-всеки, каквото си е намерил! Това е по-скоро антилогика, логично водеща до антигравитация на нормалното съзнание.
Освен това, тези хора, наследници на дедите си, които са намерили съкровището, трябва да се запитат сами себе си, какво точно искат и дали въобще е рационално! Това първо, второ, защо именно сега…., в мътните води най-лесно се лови риба, така ли е…? Да, само че нито сме 1949 г., нито пък 1990 г.!
Някаква отчайваща саморазрушителност ни обзема нас българите напоследък. Когато протестиращите искаха промени, преди около месец и половина, сякаш сами се настървявахме, пожелавахме си да има разрушения, някаква тържествена, окултно-представителна жертвеност, сякаш за да скрием зад нея наивните си първични пристъпи за крайно възмездие, или нещо друго и по-страшно…! След бурите пожънахме и жънем индивидуалното саморазрушение в блестящата му форма на зрелищно самозапалване/самоунищожение.
Сякаш “приватизирането” на Панагюрското злато е някаква удовлетворяваща форма на садомазохистична ревност към формалната изразност на собствеността. Държавата няма право да държи нещо, което е на частни лица! Но държавата е тази, която може да осигури на същото това нещо необходимите условия за презентация, реставрация, пътувания в страната и в чужбина, както и охрана. Да не говорим и за това, че всички ние имаме право над това съкровище, то е наше по презумпцията за заслужена и извоювана самодоволност. Макар и да звучи грубо, то си е наше, както се казва, “отвсякъде”!
Напънът за “приватизация” на златото от Панагюрище по същество е изключително смел опит за трагикомична изящност, която може да намери мелодраматично съчувствие само и единствено в естествената инфантилност на една детска градина!
Явно здравите сили все още не са ни напуснали, защото повечето от българите и най-важното-отговорните институции /защото има и безотговорни такива/, повярваха на органичната истина за правата върху Панагюрското златно съкровище и то по всяка вероятност ще остане в музея, където му е мястото.
И все пак, може би заради някаква вътрешна мотивация за оправдание, ми се иска да споделя още нещо. Преди години имах уникалната възможност да се докосна до “Книга на епарха”, в един научен институт в София. Това е документ от времето на Византия, който е принадлежал образно казано-на кмета на Константинопол. До колкото ми е известно, само две са запазените такива книги в света, тази и една в САЩ. Тя е с червена, златоткана корица и на практика е безценна. Вътре в нея “живее” в буквалния смисъл империята на Юстиниан І Велики. Не мога да Ви опиша, какво неистово желание да си я отнеса в къщи, изпитах тогава! Овладях емоцията си с помощта на почти свръхестествени сили, докато ръцете ми бяха безнадеждно залепнали върху съкровището. И все пак, човешко е да се иска, но нека преди това да помислим за рационалността на искането ни! И накрая, само да добавя, за протокола, въпросната “Книга на епарха” все още се намира в същия научен институт в София, който умишлено не споменавам, за да не създам главоболия на работещите там! От къде знам, че книгата още е там ли…, ами просто живея не много далече и вероятно го усещам със сърцето си…;-)!
