„Който забравя историята, е обречен да я повтаря“ – Джордж Сантаяна
Не се заблуждавайте, че след всичките тези събития, които се случиха, че след като на 12-ти май изберем 42-то си Народно събрание, ще ни предстои нещо по-добро. Струва ми се, че тепърва ни предстоят още много по-трудни години. Не само защото е твърде вероятно да се състоят много протести с абсурдни искания още от първия ден на новия кабинет, а и защото партиите у нас, както ви е не безизвестно, никак не се обичат по между си. При всички положения, предстоящият кабинет няма да е единен, а следователно и работата му няма да е сполучлива. Нов Месия този път няма, а „новите лица“, зародили се от протестите, не вдъхват доверие нито на мен, нито на по-голямата част от хората, които познавам, дори и на тези, които подкрепят протестите.
Проблем е и това, че най-вероятно ще влязат наистина много партии, много от които пълни със самонадеяни клоуни, което ще гарантира много циркаджийски изпълнения в Парламента, но не и адекватна политика. Не просто, че трудно се работи в коалиция, от каквато ще е съставено следващото правителство, но е сигурно, че отново ще гледаме сеири, които ще ни отчаят от политическата върхушка още повече. А имаме тепърва да излизаме от икономическата криза, което няма да се случи скоро. Най-вероятно ще обеднеем още, което може да доведе дори и до оставката на идното правителство. Още повече, че кризата, простестите и изобщо всичките тези неща, които напоследък са обхванали целия свят, сякаш не се случват естествено. Във всичките европейски страни, в които напоследък имаше избори, се видя, че никоя партия няма мнозинство, а повечето имат приблизително еднакви проценти. Сякаш някаква зловеща сила използва принципа „разделяй и владей“.
Дори и да стане някакво чудо, така че партиите в следващото правителство да започнат да се разбират, не очаквам да усетим някакво подобрение, поне що се отнася до най-любимото на съвременния, живеещ само за да консумира човек – парите. Опасявам се от възможността да ни предстои голяма политическа криза, която да ни върне много години назад. И съвсем сериозно, колкото и нелогично да звучи това, което ще кажа, опасявам се да не загубим държавността си. Трябва да сме много внимателни, защото истината я знаем всички, но лъжата има повече гласове.
Понеже напоследък много се говори срещу статуквото (което не знам защо се превърна в едва ли не мръсна дума), не бива да си позволяваме да се съгласяваме нова перестройка, нова конституция и други нови неща, които предчувствам, че скоро ще ни се предложат. Всъщност, това за Конституцията вече ни беше предложено. Така само бихме си вкарали таралеж в гащите за кой ли вече път. Колкото пъти радикално сме сменяли системата в близките 70 години, толкова пъти сме съжалявали след това.
От 70 години, без значение точно кой обществен строй и с какъв друг го заменяме, сме като обезумели – нито уважаваме качества у другите около нас, нито талантите им. Дърпаме чергата само към себе си. Невежеството доминира над разума, а злото над доброто. Глупави, но за сметка на това нагли и нахални хора, често са шефове на иначе по-умни, по-модерни от тях. А това смазва първо отделния човек, а след това рефлектира и върху цялото общество.
Друг проблем е и това, че като народ, като маса сме твърде крайни в позициите си, било то леви или десни. Рядко у нас се срещат уравновесени и либерални хора. Обикновено сме или много емоционални, или прекалено разумни; или прекалено добри, или прекалено лоши; или прекалено работливи, или прекалено лениви; или много интелигентни, или много невежи. Такива сме си и такива ще си бъдем. Такъв е манталитетът ни. Факт. Балансьорите, хората, които могат да общуват с всички, да правят компромиси, в нашето общество се срещат много рядко, следователно и в политиката се срещат рядко, за съжаление. Това трябва да го приемем, a след това и да го променим. Тепърва.
А колкото и да ни се внушава напоследък от разните теоретици на конспирациите, че не е така, истината е, че масите сме тези, които управляваме държавата си. Не е измислена система на управление, в която всеки сам и пряко да управлява живота си. На този етап е създадена такава възможност само в Интернет – в социалните мрежи, където можем да представяме собствения си живот такъв, какъвто бихме искали да бъде.
Трябва да си ударим по един шамар и да осъзнаем, че най-трудното тепърва ни предстои в близките 4-5 или дори 10 години. Затова наистина трябва да не мислим детински, да не се поддаваме на гнева и емоциите си, да не летим в облаците. Ако преди можехме да избягаме някъде в чужбина, сега навсякъде в Европа, Русия, Северна Америка и Япония се чувстват като нас – безпомощни и надяващи се на чудо. Бъдете разумни.
