На 26-ти февруари се навършват 152 години от раждането на Цар Фердинанд I, роден във Виена като Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски, в семейството на австрийския генерал Август фон Сакс-Кобург-Гота и на прицнеса Клементина Бурбон-Орлеанска (дъщеря на последния френски крал буржоа Луи Филип и пра-пра внучка на Луи XIV, Краля Слънце). Завършва академията „Терезианум“, а след това става и офицер в Австо-унгарската армия. Малко известен е фактът, че той е учен и изследовател – ботаник и ентимолог (човек, който изучава насекомите). Научните му интереси го отвеждат до Южна Америка и Африка. През целия си живот се занимава с научна дейност и има издадени научни трудове. Бил е известен като всестранно развита личност, като светски образован човек, много различен от тогавашните благородници.
***
В София днес няма нито една улица кръстена на името на владетеля, при който България получава своята Независимост, която ежегодно честваме. Днес сякаш доста от историците се отнасят скептично към неговия принос за развитието на България след Освобождението, поради тежките загуби в Междусъюзническата и Първата световна войни.
Но в действителност той е монархът, който допринася до най-голяма степен за изграждането на съвременния облик на България след 5-те века на османско владичество. Бил е смятан за „хитра лисица” в Европа, действал е много гъвкаво между Великите сили, опитвайки се да извлече най-доброто за България. В този текст ще наблегна именно върху позитивите на неговото царуване, които днес не са много известни факти, а би трябвало да бъдат.
Изкачването на престола
Преди Фердинанд да стане княз на автономна България, българският монарх е Княз Александър Батенберг. Но той абдикира едва 7 години след като е избран за княз. Тогава бъдещият цар и основател на българската царска династия на Третото българско царство е офицер в армията на Австро-Унгария. Преди Фердинанд да приеме трона, той е бил предлаган на принцове от Дания до Кавказ, в това число и на румънския крал, само и само, за да се предотврати потенциална съветска окупация на страната. Неговото възкачане на трона е прието с недоверие (а може би с уплаха) от много европейски кралски дворове, в това число и от Кралица Виктория. Но за почуда на неговите критици, Цар Фердинанд полага великолепни успехи по времето на първите две десетилетия, в които оглавява българската монархия и остава на българския трон цели 31 години.
Фердинанд I става Княз на България през 1887 г., макар и да не е признат от Великите сили, които правят всичко възможно, за да избегнат възможността новоосвободеното Княжество България да се превърне също в една от Великите сили на континента. Заради този техен страх, почти веднага след подписването на Санстефанския договор, при който новоосвободена България заема всичките територии населени с българи, бива подписан и Берлинския договор (който е подписан от Великобритания, Австро-Унгария, Германия, Италия, Русия, Франция, Османската империя, Румъния, Гърция, Сърбия и Черна гора, без да присъства нито един български представител). Той оставя по-голямата част от етническото българско население извън пределите на страната.Това безспорно е пряко посегателство върху Княжеството, което се отразява негативно и на живота ни днес, когато вече сме част от голямото европейско семейство.
Идвайки тук, Княз Фердинанд заварва едно изостанало, почти изцяло неграмотно население. Но още в първите години, заедно с премиера Стефан Стамболов, България бива изведена на челно място сред държавите в Балканския регион, а по времето на сина му, Цар Борис III, България се нарежда сред челните позиции и на Стария континент. До неговото пристигане в България няма нито една голяма културна или научна институция, а по неговото време в София се създава Софийския университет, зоопарк, музеи, театър, опера... Столицата се сдобива и с трамваи, телефонна мрежа и улично осветление. Градът се превръща в един от най-красивите градове в Европа – появяват се широки булеварди и улици, създават се паркове, построени са много нови сгради, проектирани от бележити европейски архитекти. В пъти се увеличава и дължината на изградената железопътна инфраструктура в страната.
Независимостта на България от Османската империя
Безспорно един от най-значимите приноси на Цар Фердинанд I за България е обяваването на Независимостта от Османската империя на 22-ри септември 1908 г. До онзи момент България е васална страна. За сравнение, независимостта на Румъния е призната през 1877 г., на Черна гора и Сърбия през 1878 г., а Гърция декларира своята независимост още през 1822 г., като официално бива призната през 1830 г.
Тогава Царят ловко се възползва от нарушаването на Берлинския договор с анексирането на Босна и Херцеговина от страна на Австро-Унгария, провъзгласява Независимостта и приема титлата „Цар на българите“. Тогава за първи път от повече от 500 години българите имат свой цар – титла, по-висока от тази на кралете, равнопоставена с императорската. Освен това, българската царска династия е единствената в света, при която владетелите не се наименуват на териториите, които владеят, а на народа. Всичките българи са поданици, без значение дали те пребивават на територията на България или са извън нея. Този факт вдъхва надежда на българите, които останали в отрязаните от Берлинския конгрес територии. Те многократно въстават, но опитите им винаги са потушавани и биват подлагани на кървави репресии.
Войните за национално обединение
Според Теодор Аронсън, биографист на много владетели по света, Фердинанд е имал мечта да създаде нова Византия на Балканския поуостров, „като много други владетели на православните земи преди него“. Не е ясно доколко може да му се вярва, но със сигурност първият цар на следосвобожденска България е бил амбициран да върне териториите на България до вида им, както са били описани в Санстефанския мирен договор.
През есента на 1912 г. Цар Фердинанд I поема предводителството на съюзените Балкански държави срещу Османската империя. В първата Балканска война България разширява значително границите си и постига безспорни успехи. По това време Великите сили много държат за създаването на независима Албания. Скоро след това, България понася поражение от своите доскорошни съюзници – Сърбия и Гърция, както и от страна на Румъния и Османската империя. Много български историци приемат този ход като коварство от тяхна страна. Това води до загубата на териториите, придобити по време на войната. Единствено малка на площ територия, която дава на страната ни излаз на Бяло море, бива подсигурена от Букурещкия договор от 1913 г.
Първата световна война
Но скоро след това, атентатът в Сараево на 28-ми юни (по стар стил на 15-ти) 1914 г., Видовден, подклажда нова война, далеч по-страшна и мащабна, прераснала в Първата световна война. Тогава са убити австро-унгарският престолонаследник Франц Фердинанд и съпругата му - херцогиня София фон Хохенберг. Зад атентата стои паравоенната сръбска националистическа организация, наречена „Черна ръка“, целяща да присъедини Босна и Херцеговина към територията на Сърбия и поддържаща идеята за създаването на Велика Сърбия – идея, която цели да присъедини към Сърбия всичките територии, в които живеят сърби, а също и да бъде създадена южнославянска държава под доминантата на Сърбия, в която да бъдат обединени всичките южнославянски народи, в това число и българите, разделена на три основни „автономни“ племена – хървати, словенци и българи. На практика, в голяма степен този проект бива осъществен със създаването на Югославия, и то най-вече с подкрепата на Франция (тогава водеща сила на Антантата), която цели да неутрализира евентуалното бъдеще влияние на Германия на Балканите.
Първоначално Цар Фердинанд не обвързва България с нито една от воюващите страни, а изчаква развитието на военните действия да очертае възможния изход за България, така че да бъде избегнат още един крах. Основната причина, поради която той влиза във войната е възможността да бъде осъществен идеалът за национално обединение на българите в границите на изконните им територии. И до днес етническите българи, живеещи в многократно откъсваните от България територии, търпят много унижения – да се погърчват, да се помакедончват, да слагат „ич“ в края на фамилното си име и т.н.
През есента на 1915 г. България застава на страната на Централните сили, с идеята за национално обединение. В края на следващата година Македония, Тракия и Добруджа са присъединени към България, благодарение на храбрата българска армия. Но през есента на 1918 г. тя понася тежко поражение в Гърция. Цар Фердинанд лично поема цялата отговорност за погрома във войната. На 3-ти октомври 1918 г. той абдикира и още същата вечер заминава в чужбина, където остава в доживотно изгнание. На трона тогава сяда неговият син – Цар Борис III.
Определено можем да кажем, че крахът, който претърпява България през Първата световна война е голям, но и често бива несправедливо преувеличаван, като вината за него се стоварва от историците именно върху плещите на Цар Фердинанд I. По времето на Първата световна война България губи 187 500 души или 3,41 % от населението си, което е два пъти повече от средната загуба за света – 1,75 %. Но в сравнение със съседните на България страни, загубата е в пъти по-малка. Румъния губи 9,33 % от населението си, Османската империя 13,72 %, а Сърбия, която има най-голямата процентна загуба на живот през тази война в целия свят, дава 725 000 жертви или 16,11 % от населението си. Гърция губи съвсем малко по-голям процент от българския – 3,67 %.
Ньойският договор
За пореден път Великите сили откъсват изконни български земи с вписването на Ньойския договор през 1919 г. Тогава от България са отнети Македония, Западните покрайнини (в Сърбия), Западна Тракия, Беломорието и Южна Добруджа (която през 1940 г. отново става част от България). 600 000 българи остават извън България. Сега това не ни звучи чак толкова страшно, но тогава населението на страната е било поне два пъти по-малко, отколкото е днес. Представете си само какво е било това за българите от онова време.
Освен териториалните отцепления, този договор има и други ощетяващи страната ни клаузи. Задължени сме да платим сума в размер на 22% от националното ни богатство. Армията ни е тотално безоръжена, а нейният размер е съкратен повече от 40 пъти. Освен тези, има и още много други репресии. Александър Стамболийски чупи писалката, след като подписва договора. Чак през 1941 г. България получава възможността да администрира до края на войната населените предимно с етнически българи Западни покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. И отново не задълго...
Живот в изгнание
След като напуска България, Фардинанд се настанява в гр. Кобург, Германия, където се отдава на науката. Той приема изгнанието си като едно от предизвикателствата на своето царуване. През целия си живот има желание да се завърне в България, особено при раждането на внука му Симеон Търновски, но никога не е допуснат, което го кара да страда. Надживява и двамата си синове (Цар Борис III умира внезапно и мистериозно, като има сериозни съмнения, че е бил отровен, а по-малкият му син, Княз Кирил Преславски, е убит от комунистите, заедно с голяма част от елита на страната, след т.нар. „Народен съд“, докато е бил регент поради крехката възраст на племенника му) и става свидетел на обявяването на България за република вследствие на незаконен и фалшифициран референдум, проведен в присъствието на Червената армия, както и на изгонването на невръстния му внук – младия Цар Симеон II. Малко е известен фактът, че машинистът на влака, който откарва Цар Симеон II, майка му Царица Йоана и сестра му Княгиня Мария-Луиза, спира композицията малко преди границата с Турция (където биват посрещнати с държавни почести), напуска локомотива и завява, че няма той да е този, който ще отведе царското семейство извън страната.
Умира на преклонна възраст на 10 септември 1948 г. Желанието на Фердинанд е да бъде погребан в България, затова ковчегът му временно е положен в криптата на катедралата „Св. Августин“ в Кобург, но там се намира и до днес.
Българската история помни периода на Цар Фердинанд I не само със смайващия Великите сили с бързите си темпове на развитие подем, простиращ се във всичките сфери на обществения и икономическия живот на страната. Каквото и да е било изречено по негов адрес, факт е, че единственият период в съвременната история на България, за който може със сигурност да се каже, че родината ни не е била пешка в ръцете на Великите сили, а самостоятелна сила, напълно незавсиима държава, отстояваща позициите си и националните си интереси, вдъхваща респект и доминираща в балканския регион, е именно периодът на царуването на Фердинанд I.
