"Тате, за какво да уча, ти като си учил, що си продавач?". Това каза Ицо - синът на моя най-добър приятел – Кирчо, преди години. Тогава той работеше наистина като продавач в един магазин в София. Днес този мой приятел е далеч по-напред, защото знае език, защото има образование, защото има амбиции и защото доказа, че може да бъде отговорен родител и отговорен служител. Думите на сина му обаче отекват и днес в съзнанието ми - "защо да уча?". Знам че Кирчо чете редовно коментарите ми тук и се надявам да не ми се обиди, но тогава синът му може би беше прав.
За да се поставя и аз на тази плоскост, ще споделя още нещо. Когато завършвах история в СУ "Св. Кл. Охридски", написах едно есе за византийския автор Прокопий Кесарийски и неговата "Тайна история". Тогава професор Василка Тъпкова-Заимова ми каза почти полугласно: "Колегааа, колега, кой ще се интересува от вашия Прокопий след десетина години?". Ами професоре, права бяхте, никой днес не се интересува от моя Прокопий, но пък аз не съжалявам, че писах за него, защото е уникален, защото е единствен, защото сякаш заслужаваше това есе и защото тогава така мислех, така чувствах и така исках. Направих го, въпреки мнението на двама пияни адвокати, които ми се присмиваха, че ако имат син-историк, биха се гръмнали! Е, не може всички да сме адвокати, все някой трябва да пише историята и за тези същите адвокати.
Образованието ни девалвира. В България имаше осем исторически факултета. ОСЕМ! Средно всяка година от тях излизаха по около 120 историци. Огромната част от тях отиват на бариерата като пазачи, просто защото за тях работа няма. Нямаме толкова музеи, нито толкова училища. За какво са й на държавата хиляди безработни историци, но за какво са й и високо образовани пазачи?
Една колежка преди години ми казваше, че ще забрани на децата си да учат в университет! Според нея, на тях им трябваха курсове за професионално-практически умения, а не просто "вишо", с което да стоят гладни. Ами, май беше права.
Човек започва да си мисли, че колкото повече учи, толкова по-малко пари ще получава след това. Това е така, защото у нас ценностите са объркани. Не знаем нито какво да учим, нито защо да го учим, нито пък имаме ясна представа какво ще правим с образованието си.
В същото време обаче, след промените през 1989 г. като че ли стана модерно да имаш "вишо". Всички днес имат "вишо" и работят какво ли не, ама имат "вишо"! Е, и? Да, образованието дава възможности, но не може всички да сме с "вишо" защото кой тогава ще работи в заводите и на полето? Така отново стигаме до мисленето на Ицо, синът на моя най-добър приятел. Дори само фактът, че тогава той разсъждаваше така, показваше още тогава, че детето има потенциал и днес този потенциал вече е факт - той също учи, при това едно модерно и практическо образование. Сам стигна до извода, че за себе си той има силите, възможностите, желанието и защо не и дарбата да постига нещо в областта на дадена наука.
В същото време образованието ни девалвира до степен на необходимо преимущество. Преподаватели се неглижираха сами себе си, оттам и студентите се принизиха и наукообразността внезапно придоби една формална привидност. Днес университети и колежи никнат като гъби. Учим модерни науки, но без съдържание, познаваме термини без смисъл, придобиваме умения без практическо приложение. Ето тук Ицо беше прав. Защото и днес дърводелците са си дърводелци, изкарват парите си със занаят, така е и с електротехниците, монтьорите и всички останали занаяти и професии от този калибър. Те може и да нямат "вишо", но се издържат с това, което умеят ръцете им. А всички останали вресльовци, включително и аз, дето уж имаме "вишо" работим всичко друго, но не и това, за което сме учили.
Ще ми се някога географите да работят като географи, биолозите - като биолози, химиците - като химици, историците-като историци... Ще ми се тези хора да не съжаляват, че са учили, ще ми се още да са доволни от заплащането на труда си с това, за което са били обучавани в университетите. Вероятно има такава държава и предполагам, че поне граничи с Лапландия.
