В последните няколко дни, една от най-обсъжданите теми в медийното пространство – това е проекто-закона за задължителната предучилищна подготовка на четири годишните. Не може да бъде отречена важността и значимостта й, тъй като все пак това засяга не само родителите и учениците, но и цялото общество посредством образованието, което ще бъде дадено на децата, които ще осигурят бъдещето на страната ни.
Мненията по темата, както винаги, са противоречиви. От една страна родителските колективи протестират и считат, че държавата няма право да ги задължава по отношение на собствените им деца. Според тях, нейната роля е само да подпомага и да даде възможност за избор.
Повдигна се и въпроса за етническите малцинства в България, където процента на децата, които израстват без родителски контрол или при неправилните условия, продиктувани от невалидни ценности, е доста висок. Управляващите виждат възможност, в задължителната предучилищна подготовка, да окажат някакво положително влияние в тази посока. По-ранното ограмотяване и образование сред малцинствените групи у нас определено ще бъде от полза. Така вероятно ще се намали броя на неграмотните ученици, които стигат до прогимназия без да могат да пишат и четат.
Къде е златната среда? Възможно ли е да бъдат всички доволни и да бъде направена крачка напред в образованието?
Ако направим паралел с образованието на запад, в държави като Англия училището започва от 4 годишна възраст и завършва на около 16 години, като се осигурява и възможност за работа по избраната специалност. Дали това е печеливш модел? Преди време българското образование възприе тестовото изпитване, идващо отново от западните тенденции, но то не може да бъде определено като даващо адекватна и точна оценка на знанията на ученика.
Друг пример може да бъде обучението на учениците в Южна Африка, което е най-често в домашни условия и се осъществява от родителите. Ходенето на училище в рамките на средното образование е само по желание. Висша степен и диплома, както и професия, младежите могат да имат, след полагането на кандидат-студентски изпити, за които подготовката е в домашни условия. Обучението е няколко години (две – три, взависимост от избрания профил) като част от него е дистанционно.
Изложените дотук факти поставят проблеми, свързани с компетентността и образоваността на родителите и доколко те са способни да възпитат и научат своите деца на всичко, което учат останалите ученици, които ходят на училище.
Колкото и да е негативно отношението към българския учител, колкото да са ниски мотивацията и заплащането му, все пак, за да получи диплома по специалността си, той е учил на теория и на практика своята професия няколко години. Всеки учител е специалист в своята област и задълбочено е изучавал предметите, които по-късно самият той преподава.
Възможно ли е един родител да знае всичко по всички предмети и да даде необходимите знания на своите деца, за да ги превърне в пълноценни граждани на обществото? Все още, този въпрос не стои на дневен ред за българското образование. Засега просто решаваме дали трябва да бъде задължителна предучилищната подготовка. Идеята, според мен, не е безкрайно лоша. Икономическото състояние на всяко семейство принуждава родителите да работят и децата им така или иначе трябва да посещават детска градина или предучилищна. А колкото до условието „задължително”, дано политиците да приемат идеята, за заобикалянето на този момент чрез подаване на декларация по райони. Така всеки родител ще има право сам за себе си да прецени какво точно да се случва с детето му и с неговите първи стъпки в образованието.
