Вчера, на 13-ти януари 2013 г., се навършиха 150 години от раждането на Алеко Константинов - Щастливеца – един от най-ярките представители на българския интелигентен дух – писател, юрист, журналист и активен общественик. Човекът, който създаде бай Ганьо, описа българинът такъв, какъвто е бил и какъвто ще бъде през следващите векове, който бе убит от същия този егоистичен и свиреп балкански образ. Тази история се повтаря периодично във времето с много български интелектуалци, които биват унижавани, преследвани и убивани, защото биват неудобни на властите, та чак до днес, когато се говори дори и за културен геноцид.
„Свобода, честност и любов“ е девизът, който Щастливеца изповядва пред литературния историк Ив. Шишманов (можете да прочетете цялата изповед след края на този текст).Това са думите, които дават най-точна представа за светлостта на неговата личност. Впечатляващи са свободолюбивия му дух, непознаващ и недопускащ граници, страстта му към пътешествия, любовта към природата, обществените процеси и техническия прогрес. „Аз ще пиша, каквото ми диктува съвестта“, заявява Алеко. Той приема любовта като „сърдечна доброта“ и тя е основна в общуването му с хората. Константинов помага многократно на несъстоятелни да си плащат за адвокатски услуги хора, като упражнява професията си без да иска заплащане, в името на своите идеали, въпреки че самият той често има затруднения. В едно от писмата си пише: „Аз и пари са две субстанции, осъдени на вечна раздяла“. Когато е безработен споменава, че няма пари дори и за цигари.
Българската литература и журналистика имат много мъдри представители, но за мен Алеко Константинов е най-мъдрият от всички тях и е надминал времето си човек, чувствам го като свой съвременник. Предаността, патриотизмът и хуманността му го нареждат сред най-великите обществени дейци на Въраждането, а и изобщо в новата българска история. Лично за мен той е най-достойният идол в българската литература и журналистика.
Произход и семейство
Алеко Константинов е роден на 1-ви януари 1863 г., по новия стил на 13-ти януари, в един от най-културните и икономически развити центрове през периода на Възраждането – гр. Свищов, в семейството на заможния търговец Иваница Хаджиконстантинов и наследница на една от големите и заможни видински фамилии – Шишмановите. Алеко е първо дете и единствен син на семейството. Има три сестри. Докато Алеко е малък, баща му често пътува до Румъния и Австрия, където търгува, а за целта използва и това, че владее добре влашки, италиански, гръцки и турски. Биографистите описват Иваница Хаджиконстантинов като човек с аристократически представи за живота, властен, мълчалив, но и добър оратор. Майка му бива описвана като нежна и меланхолична. Проф. Иван Шишманов пише за него: „Като дете Алеко беше хубаво, глезено, русокосо, винаги спретнато, европейски облечено момче“.
Образование
Алеко Константинов е сред най-образованите и културни за времето си хора. Началното си образование започва през 1870 г. при домашните учители Емануил Васкидович и Янко Мустаков – известни педагози през Възраждането и автори на редица книги. Завършилият Консеваторията в Букурещ. Мустаков е човекът, който вдъхва любовта на Алеко към музиката и придобива умения да свири на флейта и цигулка. Две години по-късно Алеко постъпва в Свищовското училище, което тогава е едно от най-елитните в България.
В периода 1874-1877 г. творецът на бай Ганьо е ученик в Габровското класно училище, където преподават високообразовани учители, повечето от които руски възпитаници. Априлското въстание сварва Алеко именно там. Хайдушката чета на Дюстабанов от 200 бунтовници е разбита от Фазлъ паша. Той настанява войските си в сградата на училището, а намиращите се в пансиона ученици, където живее и Алеко, биват изпъдени, а багажът им буквално е изхвърлен на двора. Алеко се прибира в родния си град, но за съжаление губи първите си стихотворения. В периода от 1878-1881 г. Алеко учи в Николаев (пристанищен град, разположен на Черно море). В този период той издава собствено ръкописно списание, пише оперетка, превежда „Отело“ от Шекспир и пише стихотворения. От 1881-ва до 1885 г. е студент по право в Одеса, където завършва с отличие.
Царят Освободител отсяда в дома на неговото семейство
На 15-ти юни 1877 г. руските войски преминават Дунав при Свищов и градът бива освободен. Алеко има честта не само да стане свидетел на този велик ден в българската история, но и руският император Александър II, известен у нас повече като Царя Освободител, отсяда в дома на неговото семейство. Техния дом става и седалище на първия български управител – Найден Геров, в чиято канцелария Алеко е писар заедно с Иван Вазов.
Работа като юрист - назначавания и уволнения
През 1885 г., когато е 22-годишен, Алеко Константинов бива назначен от министъра на правосъдието за член на Софийския окръжен съд и полага клетва като съдия. През януари 1886 г. е повишен в прокурор, а през есента вече е помощник-прокурор при Софийския апелативен съд. На 30-ти март 1888 г. отказва да осъди редактор на вестник по нареждане на висши управници и бива уволнен. Останал без работа, Алеко Константинов става адвокат. По настояване на Пенчо Славейков, с когото се сприятеляват по това време, усилено превежда поезия от чуждестранни автори. През 1889 г. пътува до световното изложение в Париж и създава първия български туристически клуб - „Урвич“.
Периодът от 1885-та до 1890 г. е много тежък за Алеко. Тогава той губи родителите си и трите си сестри. Именно тогава решава да измисли псевдонима си Щастливеца. Други негови псевдоними са Башибозук, Беньо Наков, Евстати Хаджибалкански, Един от клуба на Моралното влияние, Великият и др.
В началото на 1890 г. отново е назначен на работа – този път като член на Софийския апелативен съд, но две години след това отново го уволняват, като възкликва: „Пак ме отчислиха, ама за какво – и Бог не знае.“ Така той отново става адвокат и се отдава на обществени дейности.
Пътешествия
В своята „Изповед“ Алеко Константинов признава, че любимата му миризма е „миризмата на параходите и железниците“. Той е пътешественик по душа. Тази негова страст го отвежда през 1889 г. в Париж. Въпреки впечатленията, които отнася оттам в България, не пише нищо за Парижкото изложение. През 1891 г. пътува до Прага, а две години по-късно прекосаява и океана, за да посети Колумбовото изложение в Чикаго. За тези пътешествия той тегли кредити от банки.
След завръщането в Европа Константинов пише пощенска картичка от Париж до вуйчо си Ангел Орукин: „Драги вуйчо, Известявам те от самия връх на Айфеловата кула, че се върнах благополучно в Европа. Утре заминавам с Голованова за Лондон.“ Където и да пътува, Алеко винаги се чувства българин и се завръща към родната действителност. След пътуването до Америка, той започва да крои планове да обиколи света пешком.
Литературната дейност и политическите невеоли
От 1893 г. се отдава почти изцяло на литературна дейност. Печеата едни от своите най-велики творби, като „Пази, Боже, сляпо да прогледа“ и „До Чикаго и назад“. През 1894г. започва да вписва в сп. „Мисъл“ непобедимия „Бай Ганьо“, който излиза като самостоятелна книга през 1895 г. През същата година поставя началото на масовото организирано туристическо движение у нас, като изкачва Черни Връх заедно с 300 души. По това време взема и дейно участие в Софийското македонско дружество.
В изборите през 1894 г. е кандидат за народен представител в родния си град. „Млад, образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в доброто, с надежда за бъдещето, той не беше още кален в действителността, в живота“ (неизвестен автор). Разбира се, корумпираните политически нрави у нас не са от вчера или от днес. Тези висши човешки качества не могат да му осигурят успех срещу байганьовците. Лишен от възможността да влияе върху политическия живот от трибуната на на Народното събрание, Щастливеца заема друга трибуна – много по-важна, много по-силна, която му позволява да влияе върху общественото мнение в цялата страна, та чак до наши дни. Той започва бляскавата поредица на своите фейлетони, за които д-р Кръстев пише: „Фейлетоните на Алека са една дивна феерия, изтъкана от смях, от скръб, от ирония, от хумор, от сарказъм и от омайна поезия. И тая феерия е огряна и стоплена от симпатията на едно любящо живота и хората сърце.“
На 10-ти май 1896 г. е назначен за юрисконсулт на Софийската община, но си подава оставката на 31-ви декември, когато кмет на София станал Григор Начович, с когото той имал пререкания.
Убийството на Щастливеца
На 7-ми май 1897 г. Алеко Константинов отива в Пловдив, за да проучи едно дело, насрочено за 10-ти. След като приключва с работата там, на 11-ти май (по стар стил тогава се падал празникът на Св. Св. Кирил и Методий), по ирония съдбата именно на тази дата, пътува с адвоката М. Такев до Пещера, където Такев е роден и откъдето е избран за народен представител. Там двамата участват в тържествата по случай празника. Вечерта на същия ден двамата потеглят с файтон за Пазарджик, като по пътя спират за известно време в село Радилово. Жителите на Пещера и Радилово имат отдавнашен спор за собствеността на гори и общински мери, като и двете страни многократно прибягват до насилие. Във връзка с този конфликт, група жители на Радилово, начело с кмета от Народната партия Петър Минков, решават да убият Такев. Такев и Алеко Константинов напускат Радилово след 22 часа. В землището на съседното село Кочагово (днес Алеко Константиново) радиловчаните Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона им с пушката на радиловския кехая Здравко Игнатов, при което прострелват по погрешка и убиват 34-годишният Алеко Константинов.
Убийството на Щастливеца покусило цялата страна. Влакът с тленните му останки бива изпратен от Пазарджик от 20-хиледен митинг, а на софийската гара е посрещнат от хиляди граждани. Студентите от Софийския университет напускат висшето училище и обявяват тридневен траур с масови демонстрации. Те образуват почетна стража и носят ковчега на ръце до църквата „Свети Крал“ (днес „Света Неделя“), а оттам и до централните гробища. На погребението присъстват хиляди.
Почит
Скоро след убийството на Алеко Константинов, д-р Кръстев (който отпатува за Пазарджик при първата вест за убийството на Щастливеца) публикува статия, в която пише: „Никога може би столичното население не е давало пример, тъй достоен за подражание; българските студенти не са били тъй възвишени в своя ентусиазъм, както тая незабравима утрина на 14 май. Сред гробна тишина пристигна тренът с тленните останки; сред гробна тишина и сълзи снемат скъпата жертва и я понисат към съборната черква. Властта, подлата власт, блести със своето отсъствие и с това придава по-сърдечен изглед на тая ранна траурна процесия... Потънал в цветя, заобиколен от ония, които Алеко обичаше, пощаден от услугите на тия, които ненавиждаше, трупът на любимия писател беше една светиня, на която се поклони цял народ... Щастливец!... Твоето име ще носи младост и ведрина вред, дето прозвучи, и твоята смърт ще напомня на България дни на кървави безредици, не безнаказани злодеяния, на тържествуваща подлост и на мрачна тирания.“
На антарктическия остров Ливингстън има нос, който е кръстен на Алеко Константинов. На него са кръстени още връх Алеко в планината Рила, както и местността и хижата Алеко в планината Витоша. Сатиричният театър в София също носи неговото име. В цялата страна има обекти от регионално и национално значение, както и редица институции, които също носят името на Щастливеца. Изобразен е на банкнотата от 100 лева.
Другите за Алеко
Иван Д. Шишманов пише: „Алеко принадлежи много повече към категорията на обществените преобразователи, за които всичко, включително и литературата, е средство за постижение на един по-високнравствен идеал, които не могат да разберат литературата иначе освен като тенденциозно изкуство... Алеко пише, за да убеждава, да поучава, да поправя, да възпитава, а не само да забавлява.
Илия Бешков: „Трудно е да се определи какъв литературен вид е „Бай Ганьо“, но в никое друго наше литературно произведение няма такава съдбовна връзка между автор и герой. Алеко ненавижда бай Ганьо, преследва го жестоко навсякъде с убийствен изобличителен присмех, а бай Ганьо угнетява до смърт Алековата просветена и жадна за благородство душа. Един двубой, в който автор и герой си отричат всичко – и правото на живот дори.“
Петър Пондев: „Буржоазната личност в разцвета на своята социална жизненост създава характери и типове от рода на бай Ганьо. В общочовешката галерия от типове бай Ганьо е във фалангата на онези социални екземпляри, които се отличават с могъщия си инстинкт към парите и с фанатичната си отдаденост на стремежа да се трупат богатства. Тяхната сила се крие еднакво и в опортюнистичната гъвкавост, и в непреклонността, с която преследват целта. Целият им духовен мир се върти около една ос – егоизма, пред който заглъхва всяко чувство на социална справедливост... Върху широката основа на народния живот и с неотклонната мисъл за народната съдба Алеко съди и преценява делата на хората, произнася присъда над обществените и личните прояви в съвременния му живот. Тук се крие обяснението на факта, че социалните и нравствените изисквания на Алековите фейлетони не изчерпват своето значение в делничния кипеж на живота, а се издигат до общовалидни граждански истини за обществения и политически живот...“
Пантелей Зарев описва бай Ганьо като своеобразен отрицател на културата, първичен, брутален буржоа-парвеню, здраво тръгнал по пътя на себичния интерес, като отрицание на народа си. За Алеко Константинов пише: „Въпросите, свързани с пари, с материални интереси, не докосват този велик, съвършен, абсолютен сякаш в чистата си етичност човек. Не го плаши нито страхът от безпаричието, нито съдбата на бездомника. Той гледа не да съхрани имота, дребната човешка суета, а благородството си, чистотата на помислите и делата. Като че ли някаква донкихотска фигура, недостижима в копнежите си по идеалното. И тя се изправя недостижима и срещу вълчите инстинкти на епохата и срещу алчните предпазливи еснафи...“
Важни дати в живота на Алеко Константинов
1-ви януари 1863 (стар стил) – Роден е в Свищов.
1870-1874 – Учи в родния си град, като първо е на домашно образование, а после постъпва и в училището в Свищов.
1874-1877 – Учи в Априлската гимназия в Габрово.
1878-1881 – Учи в Николаевската гимназия. Вместо за 4, завършва обучението си за 3 години.
1878 – Цар Александър II отсяда в дома на семейството му. Назначен е за писар в канцеларията на губернатора Найден Геров.
1881-1885 – Учи в Юридическия факултет на Одеския новорусийски университет.
1885-1888 – Член е на Софийския окръжен съд, след шест месеца става прокурор. След това е назначен а помощник-прокурор при Софийския апелативен съд. Уволнен е, защото не се съгласява да осъди редактор на вестник.
1885-1890 – Загубва родителите си и трите си сестри.
1888 – 1894 – Извършва преводи от руски и френски.
1889 г. – Посещава Париж.
1890-1892 – Съдия е в Софийския апелативен съд.
1891 г. – Посещава Прага.
1893 г. – Посещава Чикаго. Публикува частите на „До Чикаго и назад“ в сп. „Български преглед“.
1894 г. – Кандидат за народен представител в родния си град. Издава „До Чикаго и назад“ като самостоятелно издание. Започва отпечатването на отделните очерци на „Бай Ганьо“. Публикуван е първият му фейлетон – „По изборите в Свищов“, във вестник „Знаме“.
1895 г. – Кандидатства за доцент по углавно право в Юридическия факултет на Софийския университет (тогава само Висше училище). Отпечатва самостоятелно „Бай
Ганьо“
1895-1897 – Във вестник „Знаме“ отпечатва пътеписите: „До Желюша с говежди вагони“, „Какво? Швейцария ли?“ и др.
11 май 1897 г. – Убит е в покушение срещу неговия спътник – Михаил Такев.
Добре би било за нас да четем Алеко Константинов периодично, да не разчитаме само на познанията си за неговото творчество от училище. Образът на всеки един наш съвременник е вместен някъде в неговото творчество. Трябва сами да се открием, да си вземем поука от него, да вложим усилия да се променим, да се избавим от бай Ганьо. Нищо в нашия манталитет оттогава, та чак досега – два века по-късно, не се е променило генерално. Това е много тъжно, жалко и дори самоунищожително за самите нас. Трябва да следваме него като пример, защото той е една истински достойна за подражание личност, чиста и неопетнена. Като манталитет е далеч от повечето от нас, а в същото време е и толкова близък...
„Моята изповед“
Име и презиме?
- Алеко Константинов.
Месторождение?
- Свищов.
Място и дата на изповедта.
- С. Владая, 20 юли 1894 г.
Коя краска предпочитате?
- Краската на кожата a la soeur Clemence.
Коя е любимата Ви миризма?
- Миризмата на параходите и железниците.
Кой цвят Ви се вижда най-хубав?
- Бутон от роза и незабудка.
Кое животно Ви е най-симпатично?
- Кучето.
Коя краска на очи и на коси предпочитате?
- Ясносини очи и руси коси.
Коя е според Вас най-почтената добродетел?
- Любовта като сърдечна доброта.
Кой порок мразите най-много?
- Скъперничеството.
Кое е най-любимото Ви занятие?
- Да пиша хумористични очерки.
Кое развлечение Ви е най-приятно?
- Гуляй на чист въздух в мъжка компания.
Кой е според Вас идеалът на земното щастие?
- Свободата от всякакви условности и задължения.
Коя съдба Ви се вижда най за окайване?
- Да се разочароваш в силата на честността.
Може ли да Ви попита човек на колко сте години?
- Тридесет и една година, 6 м. и 20 дни.
Кое кръстно име бихте си взели, ако бихте го избирали сам?
- Пак Алеко, а като псевдоним нещо смешно.
Кой е най-хубавият момент в живота Ви?
- Пътуването ми в Америка и когато ми хрумна идеята за „Бай Ганя”.
Кой е най-тъжният?
- Когато измряха домашните ми и аз станах без работа.
Коя е Вашата главна надежда?
- Че кога да е ще бъда оценен по достойнство.
Вярвате ли в приятелството?
- Да.
Кой е според Вас най-хубавият момент през деня?
- Ранна сутрина, преди изгрев на слънцето.
Кое историческо лице Ви е най-симпатично?
- Савонарола.
Коя личност от роман или театър?
- Лео на Шпилгагена.
В коя страна бихте предпочели да живеете?
- България.
Кой е любимият Ви списател?
- Тургенев.
Кой живописец?
- Верещагин.
Кой компонист?
- Верди.
Ако бихте желали да си имате девиза, коя бихте си взели?
- Свобода, честност и любов.
Кое е според Вас майсторското творение на природата?
- Младо и здраво человеческо тяло.
От кое място Ви е останал най-приятният спомен?
- От върха на Айфеловата кула и от Ниагара.
Кое е любимото Ви ястие?
- Пастърма и кисело зеле.
Предпочитате ли меко или твърдо легло?
- Меко умерено и хладно легло.
Кой чужд народ Ви е най-симпатичен?
- Французите.
Напишете някоя Ваша мисъл или цитат, смисъла на който Вие одобрявяте.
- Щастието е относително и аз съм дошел до убеждение, че цивилизацията не е направила един народ по-щастлив от други: животът сравнително е улучшен, но количественото отношение между доволни и недоволни едва ли се е изменило и едва ли ще се измени...
подпис, Алеко Константинов
