Лесно е да чакаме животът сам да се подреди и да поверяваме всичко в ръцете на другите или в ръцете на съдбата, да живеем инертно и да чакаме. Позовляваме си да мърморим, да се държим зле, да критикуваме властта, политиката, интелектуалците, хората около нас. Умеем да съдим, но не и да гледаме навътре в себе си. Лесно е да хвърляме камъни.
Но всъщност животът е твърде кратък, за да си го вгорчаваме сами, има кой друг да се погрижи именно за това. Всеки миг, всеки ден и всяка минута нямат повторение, времето ги отнася и ако ние избираме да сме груби, агресивни и да се караме един с друг, няма да ни остане време да се обичаме и да осмислим дните си.
„Какво ми пука?” - чували ли сте го? Казвали ли сте го? „Това не се отнася за мен” – а ако се случи така, че да започне да се отнася – какво тогава? Ще му мислим като дойде времето. Ако не умеем да бъдем съпричастни към другите, едва ли ще умеем да бъдем добри и със самите себе си. Нещата, за които не ни пука са нещата, които ни отчуждават от другите. Хубаво е това да се знае. Ако сами не се борим за нещата, които искаме, едва ли някой ще се опита да ни ги поднесе, ей така.
Той, Димов, отдавна го е казал в своите „Осъдени души” - "Ние все чакаме да дойде нещо, а то не идва, и не идва...защо всичко е илюзия?...животът, смъртта, желанието да бъдем обичани..." И ние сме същите все чакаме, чакаме, докато свърши времето, осъдени сме от самите себе си на безразличие, безхаберие, безнравственост и на още много „без”, които отнемат човешката същност от човека.
Просто инертно съществуваме, ден за ден, миг за миг, без да се замисляме над важните неща, отлагайки важните думи, с мисълта, че все някога ще го направим. Някога, но не сега... И си носим товара на дните, рядко се оглеждаме, а когато го правим е само, за да критикуваме, за да се оплачем в колко несраведлив свят живеем.
А светът е толкова шарен, толкова голям и ни дава толкова много, но невинаги сме способни да го видим. По-лесно е да не ни интересува, да бъдем пасивни – част от масата, да не си даваме зор, да мислим, че ако на нещата им е писано да се случат, те непременно ще се случат.
Сами отхвърляме личния си избор, сами себе си обричаме и други стават господари на дните ни, на делата ни, на мечтите ни. И се оказва, че „безхаберието е корен на провала”. Всеки отказ от битка, всъщност е загубена битка. От нас зависи...
