Често във Фейсбук виждаме снимки, на които се вижда как изреалски войник оказва първа помощ на палестинско дете, как войник плаче, обгърнал в ръцете си безжизнено детско тяло, или просто как военни разговарят съвсем приятелски с местното население на места, където по принцип ги смятат за окупатори. Всичко това си има не особено популярно научно обяснение, което доказва, че агресията не е естественото състояние на човека. Колкото и абсурдни да прозвучат тези твърдения на някои, те са резултат от изследванията на професионални, международно признати социолози.
По времето на Втората световна война един американски полковник, Старши лейтанант А. Маршал, извършва голям брой интервюта с войници в около 400 пехотни поделения. Той установил, че средно само около 15% от всички войници изобщо са стреляли по време на битките, даже и когато и вражеските единици са били непосредствено под атака, а животът им бил в опасност. Резултатите били изненада и за самите пехотинци, както и за офицерите им, защото всеки войник си мислел, че е единственият, който се отклонява от задълженията си. Те стреляли в присъствието на други, особено на офицерите, но не и когато са били по-изолирани. Нежеланието им да стрелят не е имало нищо общо със страха, а е породено от естествените за човека доброта и състрадание.
Защо войниците първо минават през военно обучение?
За огромното мнозинство от младите войници убийството е нещо, на което трябва да бъдат научени. Според Гуин Дайър, който е провел систематично изследване на войната и агресивността, една от основните цели на военното обучение е да накара войниците да могат да игнорират собствените си морални граници, така че в съответната обстановка, изправени пред „врага“, те наистина да го убият.
Дори когато казваме, че някой е „роден войник“, нямаме предвид, че той желае непременно да убива, а някой, който няма нищо против да го направи, ако това става в някаква морална рамка, която той оправдава. Това най-често са хора, които чувстват удоволетвореност от колективното преодоляване на физически и психологически препятствия. Но „родени войници“ се срещат толкова рядко, че в големите армии те буквално изчезват сред по-големия брой от обикновени хора. А именно тези обикновени хора, които изобщо не харесват битките, са тези, които казармите и армиите трябва да научат да убиват, което не е естествено за човека.
Произходът на войната
Досега, откакто човекът съществува на Земята, в много малък период от цялата хронология той живее в общества различни от тези на ловците и събирачите. Тогава военни конфликти просто не е имало. Хората са живеели предимно в малки племена, в състав от няколко семейства. В тези общества (нарични още общества на изобилието, поради причината, че хората тогава са събирали храната си направо в готов вид от природата, без да полагат грижи за отглеждането й), както и в тези на земеделските култури, не е имало армии и войници, а бойци, чийто брой бил съвсем малък. Изключително рядко е имало и желание за завземане или покоряване на други култури. Войните се появяват с образуването на държавите, а в тях се формират и постоянните армии. И така стигаме до наши дни, когато вече говорим за войната като индустрия.
Противно на разбиранията на повечето хора, воденето на войни не произлиза пряко от човешката агресивност, доколкото тя е заложена у нас. В последно време медиите, волно или неволно, все по-често внушат на масите, че агресивността, която възниква от егото, е напълно естествено човешко състояние, че дори се спряга и като качество. Логично е да си помислим, след толкова много внушения, че е съвсем естествено агресията да намира отдушник в разрушителността на войната. Но според британския социолог Антъни Гидиънс агресията е характерна черта на много страни от човешката действителност, но тя много рядко довежда някой от нас до убийство. Огромното мнозинство от тези, които са убивали някого, са го сторили по време на война. Някои от нас несъмнено познават или са се срещали с такива хора, но не се страхуваме от тях, тъй като съзнаваме, че действията им по време на война са твърде разлчини от личната агресия, която индивидите могат да изпитват във всекидневния живот.
Колко далеч от България се случват военните конфликти?
В България, за щастие, само най-възрастните в момента знаят наистина какво е това война, защото са го преживявали. Дано никога не го и научаваме. У нас медийте отразяват военните конфликти по света много рядко, за разлика от медиите на Запад, а това, което се отразява, в повечето случаи се възприема като нещо, което се случва някъде другаде, далеч от нас. Но в действителност войната не просто, че все още е част от нашия живот, но и става все по-жестока и мащабна, броят на жертвите при военните конфликти се увеличава с времето. Българската армия също се включва в размирните региони по света, където нерядко загиват и български войници.
Реално, нашата страна се намира в най-размирния европейски район. Само преди около 10 години падаха бомби на територията на съседната на нас Сърбия (тогава все още СР Югославия), като няколко ракети, по погрешка или не, се преземиха у нас. Това се случи след военен конфликт в Косово.
В периода от 1991 до 2001г. се случват няколко войни на Балканския полуостров, а именно Югославските войни – 10-дневната война (за независимост на Словения през 1991г.), Хърватската война за независимост (1991-1995), Босненската (1992-1995) и Косовската (1998-1999). През 2001г. имаше и кратък военен конфликт в района на македонския град Тетово. Броят на жертвите в тези войни възлиза на над 110 000 души, ранените са в пъти повече, а близо 2 милиона остават без дом.
Всичко това се е случвало на толкова малко разстояние от нас... На 45км от София падаха бомби, а Косово е на 60 км от границата ни със Сърбия... Представете си само, че при различни политически и исторически обстоятеслтва в миналото тези неприятности можеше да се случват и у нас. Трябва да сме много доволни и благодарни на Бог, че сме живели в мир през всичките тези години досега, че не сме се сблъсквали с това толкова ужасяващо и неестествено за човека явление.
* * *
Бегло си спомням една история, която са ми разказвали преди много време, но за съжаление не помня в детайли. Става въпрос за това, че по времето на Втората световна война, при една от окупациите на нацистката армия в Русия, войниците от два враждуващи лагера, руски и нацистки, се събрали една вечер, за да се веселят. „Враговете“ пеели песни заедно, хранили се и пиели до ранни зори. Тази реална история също е доказателство, че добронамереността у човека е естественото му състояние, а агресията се поражда у хората от странични, неестествени за тях самите влияния.
