Да бъдеш учител е не просто професия. Учителството е мисия, то е кръстоносен поход срещу невежеството. Но времената, в които всички българи са се отнасяли с почит и уважение към преподавателите си, са в историята. В историята е и уважението към всички интелектуалци изобщо. Но вярвам, че това може да се промени. Затова и пиша този текст.
Аз, на базата на моя личен опит като ученик, твърдя, че по-голямата част от учителите работят с желание, въпреки многото некоректности към тях, било то от страна на обществото или от страна на държавните институции. Те осъзнават колко важна е тяхната мисия и знаят как да я изпълняват, но биват ограничавани от инспекторите, от директорите, от родителите, от учениците... Често не само ограничавани, но и унижавани. От повечето хора се приемат просто като „онези“, които отговарят за физическото оцеляване на децата, докато родителите им са на работа.
Колебаех се дали е редно, когато пиша текст за любовта към учителите, да споменавам заплащането на техния труд, в какви условия живеят и работят. Но реших да напомня и този факт, защото съм убеден, че заслужават повече. На много от тях семействата им тънат в мизерия, а децата им са принудени да работят, докато завършат образованието си. От друга страна, някои от техните ученици завършват средното си образование, а после и висшето си, без да влагат особени усилия в ученето, защото заможните им родители спонсорират когото трябва. Те със сигурност възприемат това като гавра с тях.
Понасят подигравки от много по-нискообразовани, че професията им била нископлатена, непрестижна, че били за присмех, че били луди, изглеждали странно, обличали се старомодно, обувките им били стари, телефоните им пък били тухли, очилата им били на криво... Същите тези хора дори не зачитат за хора мъжете учители, защото педагогиката билa женска професия, едва ли не.
Към тези хулигани, било то ученици или възрастните им родители, се отправям с въпроса: Как не ви е срам?! Дори и в Африка, която част от света традиционно се счита за изостанала във всичко, е недопустимо хората да си позволяват такова отношение към просветителите. В съседна Турция, например, професията на учителите е една от най-уважаваните, редом с лекарите, адвокатите, журналистите, хората на изкуството... Отговорността е най-голяма именно в хуманитарните професии, а педагозите са сред тях. Аз намирам за недопустимо това, да оставаме безразлични, когато някой тъпанар се отнася унизително към хората, които са направили хора и нас самите.
Чиновникът, за разлика от учителя, няма нужда от специална подготовка, за да отиде на работа (поне традиционно е така). Всеки учител обаче е длъжен добре да се подготви вкъщи. Защото учениците много добре разбират кога казаното от учителя е вярно, и кога не. За да бъде винаги подготвен за час, учителят трябва постоянно да чете, да следи всичко ново, за което отделят много време и средства от собствения си джоб. Но съм сигурен, че повечето го правят с желание. Учителите винаги жадуват да научат нещо ново. В наши дни, когато книгите се купуват само заради това, че книжарницата е в мола, а основното, което привлича посетителите му е мекото килимче, по което стъпват като влязат в нея, учителите са от малкото хора, които, освен това, че купуват книги, ги и четат.
Старите учители полека-лека си отиват, младите са малко, а студентите по педагогика обикновено влизат да учат тази специалност, защото не са били приети в друга, по-желана. Повечето кандидат-студенти мечтаят да си хванат адвокатска папка и да си създадат охолен живот. Но познавам студенти в тази специалност и ви уверявам, че и сред тях има такива, които с желание ще си посветят живота на своите бъдещи ученици. Те са увлечени и черпят вдъхновение от спомените за своите учители, въпреки вехтите им палта и скъсаните им обувки.
Докато имат полза от тях, много от учениците им подаряват цветя по случай първия учебен ден. Дават им подаръци по случай завършването на учебната година, заливат ги с фалшивите си усмивки... Иначе казано, подмазват им се. Но никой в наши дни не прави такива жестове на никого, освен ако няма изгода от него. Дори и в знак на благодарност, това се случва изключително рядко. Преподавателите много добре знаят това, но просто от добро възпитание си замълчават.
Лицемерно уважаваме учителя си, докато ни напише оценката. Щом си вземем дипломата, и то до голяма степен благодарение на неговата милост – правим едно пренебрежително стисване на ръката му и... Сбогом. Ние се втурваме в живота си, било то добър или лош (въпрос на късмет), а учителят се прибира в скромния си дом. И остава там, скрит и меланхоличен, невиждан и нечуван от никого.
Как не ни е срам?!
