Аз не помня събитията от 1989-та и 1990-та година, просто защото тогава все още не съм бил роден. Представител съм на т. нар. поколение на прехода, което някои определят като „изгубено“ или „изпуснато“. В медийното пространство сме споменавани като „децата на прехода“, а по-любезните и оптимистично настроени ни наричат „деца на демокрацията“, което звучи някак гордо. Но помня някои значими събития, свързани с тази дата, някои последствия, които се случиха по-късно.
Спомням си убийството на Луканов и зимата на 1997г. Докато си играех на импровизираното ми колело на късмета (което сам си бях направил от кашон), знаех, че навън се случва нещо, че се преобръщат коли, че се хвърлят димки, че се играят народни танци, че се раздават безплатни знаменца, а хората скандират за оставка. Знаех, че има стачка. Телевизиите също прекъсваха своите програми, а на екрана се изписваше надпис – „СТАЧКА“. Редяхме се на опашка за хляб по половин-един час, а чакайки на нея, хората си говореха само за някакви си „наш‘те“ и „ваш‘те“.
Точно това са спомените ми от тази зима. Като контраст на тази картина, помня, че там, където родителите ме водеха, за да ме учат да карам ски, днес в квартал Бояна, пистата ставаше все по-малка, не с всяка година, а буквално с всеки месец, защото на нея се застрояваха нови къщи – направо палати. Докато в един хубав ден вече изобщо не можехме да стигнем до пистата.
Помня, че имаше борци и много крадци. Знаех, че те са лоши, че тормозят хората, че са плъзнали навсякъде. Всеки ден обираха домове и магазини, крадяха коли, биеха редовно арабите и китайците на Илиянци.
Половината от роднините ми заминаха в чужбина. Никой от тях не се е върнал все още. Простотията, през всичките тези години на прехода, ставаше все по-значим фактор в обществения живот. Голяма част от младото поколение, тийнейджъри и младежи, които сега трябваше да са на по 30-35 години, тогава просто си отидоха, въвлечено от модата да се употребяват наркотици. През годините на прехода бяха положени всякакви усилия от политическия елит, за да можем максимално да изпростеем. Само едно от тях е това, че чалгата беше наложена като масова музика, съвсем неслучайно, според мен. Но успяха само частично да постигнат тази своя цел. Да не говорим, че това явление вече си отива. (Препоръчвам ви да прочетете коментара ми „Чалгата си отива“).
„Супершоу Невада“ , „Риск печели, риск губи“ (с водещ Къци Вапцаров), хумористичните предавания и латиносериалите бяха единствените лъчи светлина в душите на хората. Хубавата, чаровна и винаги усмихната водеща, Ася Статева, беше пример за подражание. Хората от цялата страна се изсипваха всяка седмица в Зала 2 или 3 на НДК, за да са публика в „Невада“, а по-късно и в „Такси“, с недеждата, че ще бъдат изтеглени и ще участват в състезанието за голямата награда – лек автомобил.
Като стана въпрос за НДК, помня, че имаше някакъв случай, в който бомба беше избухнала там. Това беше поредният взрив, избухнала някъде. Те избухваха всеки ден.
Предаването „Ку-ку“ не го помня, но много добре си спомням „Каналето“ и актьорите Марта Вачкова, Камен Воденичаров, Тончо Токмакчиев и др. Слави Трифонов, който също беше част от техния екип, по-късно направи собствено шоу – „Хъшове“. След това се появи и най-доброто хумористично предаване в българската телевизионна история, поне според мен, а именно „Клуб НЛО“, с актьорите Велко Кънев, Антон Радичев, Мария Сапунджиева, Чочо Попйорданав, Георги Мамалев и др.
Закъснял съм за разрушаването на Берлинската стена, но успях да присъствам на подобно събитие. Помня дните, в които беше взривяван мавзолеят на Георги Димитров. В същата година детските ми очи виждаха телевизионните кадрите от разрушенията от бомбардировките на НАТО над Югославия. Бомбардировачите минаваха над София, напът за там, а блоковете пък се друсаха като при земетресение. Макар и в първи клас, помня колко зле се чувствахме всички от това, че само на 50 километра от нас има война и падат бомби (като някои ракети, уж по погрешка, падаха на територията на България, а една дори улучи къща в софийския кв. Горна Баня). Освен това, когато беше разрушен мавзолеят, не беше минала и седмица от голямото земетресение в Измит, откъдето също бях видял ужасяващи кадри, които помня и до днес. Обяснимо е защо съм бил толкова уплашен, гледайки как една от сградите в София, която съвсем по детски съм намирал за интересна, бива разрушавана.
Защо мавзолеят ми беше най-интересната сграда? За мен, като дете, тя имаше съвсем различна символика от тази, за която е била построена. Обичах да стоя пред мавзолея и да гледам какво правят там големите батковци и какички, когато ме водеха на разходка до люлките в Градската градина. Там те караха скейтборд, ролери и велосипеди, смееха се, пиеха бира, пушеха, а влюбените сред тях се държаха за ръце, прегръщаха се и се целуваха.
Берлинската стена, визирайки нея като паметник, е била разрушена, за да се обедини отново разделената Германия. Разрушаването на нашия мавзолей нито обедини хората, нито ги разедини. Беше просто една безсмислена, недобре обмислена постъпка, поне според мен.
Можеше, тази масивна сграда, вместо да бъде разрушена, да бъде направена на музей, галерия, филиал на библиотека, детски или културен център... Ако щете дори и на дискотека. Моето мнение е, че всеки паметник, на когото и да е било, дори и на самия Сатана да е, той не бива да бъде разрушаван, за да остане за поколенията. За да имат те памет, за да различават доброто от злото. Сега това празно място е паметник на прехода, на чувството на безсилие, на комплекси, на загубените в политически игри години, дори на глупостта.
Бих обобщил, че през 1989г. се е появила идея, която е разрушила друга идея, която пък е разрушила трета, 45 години по-рано. Вече 68 години се лутаме сред идеи, търсейки себе си, сякаш сме част от някакъв експеримент. Но винаги се надяваме, че за нашите деца ще е по-добре...
При всички положения, днешната България не може да бъде сравнена с тогавашната. Но има още много път за изминаване, преходът, като състояние на обществото, далеч не е приключил. Аз вярвам, че моето поколение е това, което ще осигури достоен живот на своите деца. Ако не в материален, то поне в духовен и в културен план.
