Поводът да напиша тази статия бе едно заглавие на блог, което мернах съвсем бегло. Заглавието бе от рода „Шистов газ? Само през трупа ми!” или нещо подобно. Сега... оставям настрани елементарната мъдрост, че като правиш бомбастични заявления, трябва да си готов да ги изпълниш, за да те вземе някой насериозно. Но интересното беше, че главният аргументи в този блог, както и в много други блогове и призиви по социалните медии, не бяха по същество – защо, колко и как е опасен добивът на шистов газ чрез фракинг, а това, че някой някъде бил протестирал.
А всъщност опасности наистина има. Има технологични опасности, има технически опасности, има и типично български опасности (ако някой не се досеща за какво намеквам, значи не е българин).
Терминът „фракинг” е професионалната жаргонна дума за процес, известен като „хидравлично натрошаване”. И понеже малко българи в действителност са си направили труда да проучат какво точно е това хитдравлично трошене, то повечето у нас смятат, че това е нещо ново, неизучено и опасно. А реално става въпрос за технология, която се използва от около 150 години! За добив от шистови скали технологията е приспособена през 1947 година в Щатите и през 1952 година започва използването и в Русия (тогава все още Съветски Съюз).
Най-модерната и форма е от около 15 години, откогато се и използва извънредно нашироко в САЩ. Където само за три години - от 2007 до 2010, добивът на шистов газ е нараснал почти 5 пъти. Смята се, че в следващите няколко години Щатите ще започнат изцяло да задоволяват потребностите си от газ, и че проучените залежи ще задоволяват всичките нужди на Америка за срок от поне 100 години.
И сега идваме до протестите. Преди няколко години те бяха много модерни. Който не го мързеше, той не се и упражняваше. Всеизвестно бе филмчето, където един фермер палеше водата в чешмата си. Което естествено трябваше да се дължи на фракинга – но се оказа, че се дължи на отклонението от газопровода, което специално за филма е било вързано към тръбата... И постепенно протестите затихнаха. Защото всякакви контролиращи и всевъзможни екорганизации на всякакви равнища в продължение на много години правиха най-всевъзможни проверки – и не се намери нито един истински случай на замърсяване на водата и почвата. Дори и Холивуд се принуди да го признае и спешно да преработи сценария на очаквания през януари 2013 филм „Обетована земя” с Мат Деймън.
И все пак опасности има – но не са от този тип, който бе пропагандиран от еколозите.
Първия тип опасности са чисто технически – повреди и човешки грешки. Досега в Щатите има известни 2 - 3 случая на подобни проблеми – изтекли химикали вследствие на авария и изпускане на газ от зле изработен сондаж.
Вторият тип опасности са технологични. За фракинга се използва вода и смес от химикали, съставът на която доскоро бе търговска тайна. Но Тексас вече прие закон, задължаващ всяка компания да огласи състава на смесите, които използва, скоро ще ги последват и другите щати. На бял свят излязоха някои настина странни съставки като нес кафе и смлени орехови черупки. Но както се очакваше, налице бяха и опасни компоненти като бензен и метанол. От двата химикала бензенът е по-опасен, но той на практика се среща навсякъде около нас от най-различни източници и съществуват строги норми за допустимата му концентрация.
Проблемът тук не е замърсяването на подпочвените води (това е невъзможно, тъй като шистовите газоносни слоеве и подпочвените води винаги са разделени от твърда непроницаема скала), а съхраняването и пречистването на замърсените с химикали технологични води.
Третият тип опасности са типично българските. Ако някой все още твърди, че съвременните методи за добив на шистов газ чрез фракинг са опасни, то той отдавна не е в час. Но това е, защото в Щатите и компаниите, и работниците, и контролните организации, са извънредно стриктни в спазването на технологиите и на нормите на безопасност. Дали обаче в България ще бъде така? А от друга страна дали всъщност имаме голям избор? С енергийния шантаж и свръхвисоките цени, налагани от „братушките”?
