До неотдавна бях ученик. Затова ще си позволя в началото на новата учебна година да ви представя моите впечатления от българските учебници, както и от преподаването по отделните предмети. Обществото винаги обвинява учителите за неуспехите на българските ученици. Но вината в повечето случаи не е тяхна. Повечето преподаватели работят с желание, а „лошите“ и некомпетентните са по-скоро рядкост. Проблемите обикновено са в самата образователна система, в учебниците, както и в личната мотивация на учениците.
Започвам с учебниците по БЕЛ. Определените от министерството часове по български език в гимназиите са напълно недостатъчни. В повечето случаи преподавателите просто ги игнорират напълно, за сметка на литературата. В учебниците по литература пък често липсват анализи към произведенията на авторите, а това е недопустимо, защото именно анализите карат учениците да разсъждават.
Часовете по математика пък обикновено минават така: Преподавател със строго изражение на лицето обяснява някакви неясни неща. Пита: „Ясно ли е?“ Всички мълчат. Заключението на преподавателя обикновено е: „Щом няма въпроси, значи на всички им е ясно. Следващия път контролно!“ И така се приключва с проблема. Аз не обичам математиката, затова тук няма как да съм съвсем безпристрастен. Не разбрах кому е нужно да знае какво е синус, косинус, тангенс, котангенс и т.н. Учебниците по математика до 6-ти клас са добри и не особено претоварени. Но след 7-ми настъпва пълна какафония.
Мисля, че преподаването по чужди езици е добро в училищата. Хубавото тук е, че преподавателите избират сами учебниците, по които да преподават, а и те са много и най-различни. Повечето са интересни и увлекателни. Ако тук учениците имат някакви пропуски, в повечето случаи за тях са си виновни самите те. Или, по-рядко, вината е у преподавателите.
Учебниците по история са може би най-ужасните. Казвам го, въпреки че именно историята ми беше сред най-любимите предмети. Изключително дълги и трудни за разбиране и усвояване текстове, от които не се извлича никаква поука. Когато аз бях ученик, повечето преподаватели се опитваха да ни правят резюмета на материала или казваха точно кое е най-важното, кое трябва да научим. Помня една проверка на инспектори от министерството, може би в 6-ти клас. Те бяха възмутени от това, че преподавателят ни диктуваше резюмета на родната ни история. В часовете трябвало да говори, а ние вкъщи трябвало да си четем от учебниците. А именно благодарение на онези резюмета научвахме нещо. Иначе просто нищо нямаше да знаем. В това съм категоричен. Друг проблем, който намирам в гимназиалното преподаване по история е, че българската история се учи чак в 12-ти клас. През всичките други години се учи само история на света. За никого не е тайна, че в 12-ти клас на учениците изобщо не им е до учене, защото се готвят за кандидатстване в университети. А тези, които няма да кандидатстват, почти не стъпват в часовете. Само колко подло е измислено! Нима това не е умишлено, за да не си знаем историята? А представяте ли си, ако учениците започнат не само да я зубраят, а и да разсъждават върху нея? Преценете това сами.
Мисля, че учебниците по география и икономика са много добри. А тези по химия, физика и биология са просто неразбираеми и препълнени с излишна информация. Време за експерименти почти или изобщо няма. В прогимназията не са чак толкова „страшни“, но след 8-ми клас за повечето ученици тези предмети са бой на негри в тъмна нощ. Единствено учениците, които се готвят да кандидатстват с тези предмети във висшите училища, проявяват повече интерес и често се случва преподавателите, от добри намерения, да обясняват по време на час индивидуално на тях някакви неща, докато останалите ученици през това време си говорят, играят карти или правят други неща. Излишно е да казвам, че почти всички ученици, на които „им вървят“ тези предмети, ходят на частни уроци, за да се подготвят добре за кандидат-студентските изпити.
Учебниците по психология, логика, фолософия, етика и право също са доста претрупани и написани неразбираемо. Преподавателите по тези предмети наблягат повече на дискусиите в час, за да предизвикат интерес у учениците, което от тяхна страна е много добре. Но се съмнявам, че повече от 10% от българските абитуриенти знаят кой е Ницше. А биха могли да знаят това поне половината от тях, ако учебниците се опростят до най-важното, за да бъдат отворени поне, а часовете продължат да се провеждат предимно в дискусии.
Крайно време е предметите музика и изобразително изкуство да не бъдат считани само като часове, в които се пеят песнички и се драскат рисунки. Учат се до 9-ти клас. Цялото общество приема като часове за забавления, а това далеч не бива да е така. Трябва да бъдат считани за едни от най-важните предмети. Помня някои случаи от началното училище, в които родители се възмущаваха от това, че учител по музика кара децата им да учат кратки биографии на класическите композитори. (Интересното беше, че този преподавател първо работеше като охрана на училището ни. Наричахме го „чичкото“ и му говорихме на „ти“, както се говори на чичко, играехме народна топка с него в часовете по физическо. И изведнъж се оказа, че „чичкото“ вече не е охрана, а ще ни преподава по музика. Той вече беше „господин“. Определено после ни даде добър урок.) Учебниците по музика трябва да съдържат повече информация за историята на музиката и различните стилове.
В гимназията пък имах учителка, която успя да ни преподаде цялата история на изкуството, от пещерната ера до нашни дни, преживявайки няколко ученически бунта, заради това й начинание. Освен това, тя редовно ни водеше в галерии, музеи и манастири. Учебниците по изобразително изкуство са добре организирани, но рядко се намира преподавател, който да накара учениците да ги отворят или дори да си ги купят. Родителите също не стимулират децата си да учат и по тези предмети.
В часовете по информатика пък се преподават неща, които отдавна вече не са актуални, както и абсолютно ненужна теория. Почти винаги учениците са много по-добре запознати с новите компютърни програми от авторите на учебниците и от своите учители. Учебниците по този предмет трябва да се обновяват задължително през най-много 5 години.
Часовете по бит и техника, труд и техника и т.н., не намирам изобщо причина, поради която да са включени в прогимназиалното образование. Според мен това е ненужен социалистически предмет, който би бил полезен единствено на малките ученици, които биха се забавлявали, плетейки гоблени. Учебниците по този предмет в прогимназията са изключително препълнени с остаряла информация, при наличието на толкова много развитата техника в наши дни. За радост на учениците, учителите го приемат също по-скоро като развлекателен предмет.
Часовете по физическо възпитание са достатъчно и ми харесва това, че преподавателите в повечето случаи разрешават на учениците сами да решават какъв спорт да упражняват по време на часа. Но не ми харесва това, че учениците имат математика, след това физическо, а после учат за народните будители. Друго, което намирам за недопустимо е, че часовете по ЗИП- Спорт се провеждат често като осми или девети час, което при всички положения ги преуморява. Нормативите, които учениците трябва да покрият за шестица, често граничат с олимпийски постижения. Преподавателите знаят това и често повишават оценките, въпреки нормативите на министерството.
Друго, което намирам като проблем, е поведението на преподавателите по този предмет. Често си позволяват да псуват или използват други нецензурни думи и изрази пред учениците. Въпреки че преподават спорт, би трябвало да имат поне една средна интелигентност и средно ниво на възпитание. Все пак са учители, а не треньори на селски любителски футболен клуб.
