Това не е политическа тема, защото в политиката много по-актуален е синдромът на взимащия. Но понякога много по-значими са онези теми, които се наместват в съзнанието ни и не ни дават мира, онези които са трън в очите ни. Какво да се прави - авторови потребности. Извинявам се ако не е по вкуса на всеки.
Живеем във време, в което хората рядко си помагат един на друг. И не защото не могат да го направят, а най-често, защото, на първо място, гледат себе си. Рядко се срещат онези, които ще пренебрегнат собствения си интерес и кеф, за да ти помогнат. Аз ще разгледам проблема от моята гледна точка.
Тълпата не позволява да й бъде помагано, защото се усеща застрашена. Все си мисли, че нещо ще се очаква от нея, че щом искаш да помогнеш на някой ти, едва ли не, се считаш за човек с по-висок статут. А кой ти позовлява това? – никой. Неслучайно старите хора са казали: „На човек насила можеш да му вземеш, но не и да му дадеш.”
И се оказва, че на добрите дела не се гледа с добро око.
Българинът е свикнал да се оправя, да си опича питката отдалеч. Не иска помощ, няма нужда от нея и винаги се справя сам, което само по себе си, като факт, е чудесно. Но когато някой идва за съвет, за пари, за услуга или за друг вид съдействие, при което вие отделяте както средства, така и енергия, и време, а после си позовлява да ви обижда, да говори по ваш адрес или да се преструва, че не ви познава – това означава само едно. Че даващият не може да преценява хората, не може да вижда характерите им, да вниква в същността им.
Всеки от нас, поне веднъж в живота си, е преживял разочарование, на базата на своята преценка. И си казваш, че няма да го правиш повече и няма да помагаш, и няма да се занимаваш, а накрая пак подаваш ръка, а понякога се случва дори да я подадеш на онзи, който е работил в твой ущърб, който си позволил да те обиди или засегне.
Въпреки това той безочливо моли за помощ и ето тук идва парадоксът на даващия. Това е случаят, в който въпреки липсата на ползи и облаги, въпреки неприятносите, ти даваш..., даваш от себе си, а после по теб хвърлят камъни и така до безкрай.
Ама в крайна сметка, не може все да се живее с мислите за ползата, не може все да се очаква благодарност за стореното. Нали даващата ръка не обеднявала. В трудните моменти се разбира кой е приятел и кой не е, защото псевдо-такива за маса – много, колкото щеш.
Случва се и човек да се умори от даването, да му дотежи, да му докривее, да му стане обидно от отношението на другите. Добрините бързо се забравят, за разлика от горчилките, които се помнят с години. Всеки сам избира как да живее, но самият Фауст е открил, какво носи истинско щастие на този свят и кое го умножава в пъти.
Накрая само ще добавя няколко думи от песента на Емил Димитров, в които вярвам напълно: „Ако си дал.... не си живял напразно.”
