По ред причини, вече много рядко споделям онлайн своето мнение за най-различни обществени въпроси. При някои ситуации обаче, мълчанието е недостойно, нечовешко и ненужно.
От вчера, публичното пространство и социалните мрежи са изпълнени с яростно възмущение и обидни квалификации към тотално неадекватното поведение на рецепционистката от болницата във Враца. Аз изцяло се присъединявам към всеобщите нагласи. Това наистина е връх на антихуманизма, непростимо и непоправимо безлична и безразлична реакция, която отнема живота на една жена пред невинния поглед на детето й. Отвратително, позорно, безочливо. Рецепционистката вече е уволнена и вероятно ще си понесе отговорността. Естествено, със закъснение, защото сме в България…
Днес обаче се замислих за нещо друго - че тази жена на регистратурата всъщност не е само и единствено причина, а и следствие. Резултат от онази отровена и отровна обща среда, която самите ние, съзнателно или не, проектирахме с течение на времето с ежедневните си индивидуални избори и постъпки. Среда на повсевместна злоба, съвършена алчност, непоколебима завист и обична омраза. Среда, в която има само угарки от любов и белези от красота.
Малцина са онези, които ще се досетят за хората, заснели въпросния клип. Защо те, вместо да се правят на оператори, не взеха кафето от ръцете на рецепционистката, не го захвърлиха в лицето й и не помогнаха на отчаяната жена? Така обаче нямаше да има доказателствен материал за фейсбук, който да послужи за аргументиране на нашата осъдителна присъда. Защото ние, другите, винаги сме първа и последна инстанция на Истината. Хвърляме камъни и сме забравили да раздаваме ласки.
Кога спряхме да снимаме Прекрасното, Успешното, Различното, Възвишеното, всичко онова, което буди възхищение, а не възмущение, и лишава сърцето от неприязън? Кога престанахме да post-ваме Доброто? Колко от нас обърнаха внимание и искрено се зарадваха на милата усмивка на старата госпожа от магазина; малката градинка на съседа пред блока; къщичката за книги в парка; благотворителната кауза в подкрепа на нуждаещ се; златните медали на учениците ни по физика и математика; дългоочаквания успех на някой приятел; топлата целувка между двама влюбени, седнали на студената улична пейка?
Всъщност, животът винаги е бил семпъл и простичък - каквото отношение проявяваш към него, такова отношение ще получиш като обратна връзка, рано или късно. Който сее бури, жъне ветрове. Който сее слънце, жъне светлина и след това трябва да намери начин да освети с нея душата си и останалите - така тъмнината бяга надалеч. Бяха ми нужни само 28 години, за да го разбера.
Кафето трябва да се пие горчиво, приятели, но без утайката.
Това второто сякаш не ни е по силите.
