„… и затова недей да питаш за кого бие камбаната:
камбаната бие за теб.“
Джон Дън
Родното ми място е Габрово. Най-българското място в Габрово е етнографският комплекс „Етъра“. Всички българи го знаят и посещават. През последните години музеят на открито бележи рекорден брой туристически посещения. Има и скандали. Последно, дали да бъде облагороден и модернизиран по европейска програма; дали това ще го направи една идея по-достъпен и разбираем, или точно обратното – ще посегне на стародавната му автентичност.
Но за друго иде реч…
На Етъра има една забележителна постройка. Намира се на централната чаршия, веднага вдясно след първото мостче над барата на река Сивек, малко преди дюкяна със захарни петлета, фъчове, бяло сладко и пестил. Водата шурти и шепне през всеки праг и камък по течението. Глухо се чува плясъкът на пръските и от водното съоръжение в някоя от по-далечните занаятчийници, може би тепавицата. Чемширът отпред е остриган като непослушно момче.
Постройката е двуетажна. На първият етаж – Храм. На втория – Училище. Камбаната е обща. Тя бие и за служба, и за час.
Всъщност, изградената в Етъра църква „Свето Богоявление“ с училище е копие на оригинална постройка от село Радовци, община Дряново от 1868 г. Архитектурата на зданието е уникална именно с това, че съчетава в едно възрожденска къща, култова сграда и училище.
На приземния етаж е малката и сгушена като старец в студа черква. Олтарната ѝ апсида – там, където е Тайната, претворяването на хляба и виното в Тяло и Кръв – се е издула и издала почти до чемшира и барата. Храмът се зове „Богоявление“ в чест на Епифанията – Троичното снизхождане на Бога до нас, човеците. Някой ще рече „Не трябваше ли да е обратното – даскалото долу, храмът горе, по-близо до небето?“.
Ами не точно. Ние вярваме, че в земята има НЕБЕ. Това ни е обещано и на това се уповаваме. Затова и погребваме покойниците си в земята. Да не забравяме, че когато Христос слиза да благовести в ада, сатаната очаква още веднъж пръст, но вижда тъкмо Небе.
На втория етаж е Взаимното училище. Впрочем, сходна възпоменателна стая на корените на родното образование има и в сградата на Националната Априловска гимназия (моята гимназия) в града. Там е преподавал самият Неофит Рилски. И тук е същото: големите деца помагат на по-малките; пише се с пера в пясъка; има тебелки, които се окачват на вратлетата на учениците според поведението, заслугите и хигиената им: „ленивъ“, „образованъ“, „нечистоплътенъ“; голямо сметало; оградено място със забита голяма желязна халка в стената, колкото в нея да се вмести провинил се малчуган и да преговаря самостоятелно таблицата и азбуката; дори тясна килийка под учителското бюро за най-непослушните; дрянова пръчка… Изобщо неща, които днес изглеждат немислими и дори варварски в съвременния напредничав, политкоректен и лицемерен западен свят.
Та така. Долу – Църква, горе – Училище.
Двете – Вяра и Знание – не се бият, както се опитват да ни убеждават днес, а дори напротив - надграждат се и се допълват. Интерферират помежду си и даже резонират заедно. Сиреч – усилват се.
* * *
Днес тема в нашето общество не е въвеждането на Вероучение в училищата, а въвеждането на сексуалното образование – изобщо не коментираме дали второто е нужно или не. Първото е жизненоважно. Може да опознаеш двама души не по това какво си говорят, а ЗА какво си говорят. Дневният ни ред от теми всъщност определя деня, нощта, делника, празника, живота и вечността ни.
България днес е като Етъра. Европа днес е като Етъра. Абстрахирала се е от собствената си същност, която е натъпкала по музеи – обикаля ги и цъка с език. Леле, колко ценно. Леле, колко впечатляващо. Европа едновременно се възхищава на себе си в миналото, но и се срамува да го репликира, мултиплицира и живее в настоящето и в бъдещето. Катедралите на Европа са музеи. Оспорват се очевидности – че тя е Христоцентрична. Че просветителската роля не къса връзката си с духовното, а черпи живителни сили и основания от него.
Но понеже говорим за загубения български, а и европейски идеал, е добре да се припомним, че след има-няма 50 дни иде Възкресение. Когато нещо е погубено, все пак остава надеждата, че може да бъде възкресено.
Така че в Етъра, по света и по Джон Дън – Камбаната, макар и без език, бие спомнящо и възвестяващо: за литургия, за час, за мен и за теб.
За всички нас.
