Пътувах до Ловеч с автобус. Стори ми се толкова далече. Тръгнах сутринта, а вече беше късен следобяд. Не знам от какво повече бях уморен – от километрите път, или от отегчението на монотонното пътуване?! Накрая, след поредния завой, се разкри Ловеч с панорамната картина на историческия си хълм. Преди да се е стъмнило, реших да се разходя до паметника на Левски. Когато застанах в подножието на внушителната фигура, извисяваща се над всичко, се сетих, че Апостолът е идвал в този град, вървейки стотици километри пеша. И се замислих, че ако аз сега измервах разстоянието до Ловеч с автобусния километраж, то Левски го е мерил със своите човешки крачки.
Ако за мен Ловеч беше толкова далече, въпреки модерния автобус, то за Левски този град е бил близо, въпреки хилядите изнурителни крачки. Но точно това ме правеше мен малък, а Левски голям - защото не е важно докъде ще отидеш, а КАК! Защото не е важен броят на изминатите километри, а на човешките крачки.
Именно те правят и най- голямата далечина - Близка. И най- малката Родина - Голяма! И най- тежкият път - лек! И най- обикновеният човек - необикновен! И най- краткия живот – вечност!
Затова, въпреки стотиците стъпала, които трябваше да изкача, за да стигна до върха, се радвах, че отидох със своите човешки крачки до Апостола. Заслужаваше си да видя отблизо колко са големи краката и ръста на човек, когато обича Родината и ближните си...
