Не смея да я погледна, защото ще съгреша...Но знам, че тя е там, винаги на улицата...Защото е уличница!..Виждам я, без да гледам с очи. Усещам я с всичките си сетива, дори с кожата си, защото настръхвам. Тих копнеж минава като вълна през цялото ми тяло – залива ме нежната топлина на кръвта, която сърцето ми учестено изтласква. Искам да я милвам - копринено трепетно, с върха на пръстите и въздуха между тях. Искам да плъзна ръце по нежната линия на нейните извивки. Да извая скулпторно и най-интимния детайл от релефа на нейните форми. А след това да вляза ритуално бавно в нея...
...Да я хвана страстно с едната ръка, а с другата да направя контакт.
Да замълча за миг, преди да запаля "огъня" в нея. И накрая нежно да... завъртя ключа...
След което да дам газ до ламарина! Първа, втора, трета, четвърта, пета – докато й скъсам скоростната кутия! Докато достигна предела на възможности й – там, където се крие нейната съкровена различност. Която не може да се означи със сериен номер. Защото духът няма номер. Защото духът не е серийно производство. Той е изкуство. А изкуство може да бъде дори една най-обикновена кола, паркирана на улицата...
... Мръсна уличница, боядисана в 50 нюанса сиво, ама металик! Сив металик! A за онези други 50 нюанса сиво, за които си помислихте, докато четете, е виновно подсъзнанието ви!
