Ливърпул е любов, която трудно бих могъл да опиша, въпреки постоянните ми претенции, че съм се отдал на словото и имам смелостта дори да мечтая, че в някаква степен съумявам да си говоря с него на „ти“. Поне през повечето време от моето творческо съревнование със собствените ми демони и бесове.
Има много видове любов – както тази към Ливърпул, но всички те са създадени, като че ли, за да се взират във вечността. Дори една несподелена любов, превърнала се в апогей на страданието и болката, лесно може да избяга от злободневната глъч около себе си, ако е истинска.
Защото всяка несподеленост е съкровен опит за обичане – липсата на любов е породена от желанието ни да получаваме обич и да даваме такава. „Няма любов!“ може да заключи само онзи човек, чието разбито сърце е обичало до безкрайност. Естествено, най-добре е любовта да бъде споделена – така тя със сигурност може да се раздели с всички инвенции на преходността. А Ливърпул значи вечна и истинска любов.
Ще ме попитате защо. Но нямам отговор на този въпрос и вероятно никога няма да имам. Има неща, които не трябва да се опитваш да обясняваш по пътя на логиката, а просто да чувстваш по волята на сърцето – като любовта към Ливърпул.
Ние, феновете, колкото и да си мислим, че е така, всъщност не обичаме само великата история на клуба, легендарните играчи, лудите европейски нощи, КОП-а или извоюваните титли. Това са просто неуспешни опити да рационализираме и вразумим обичта си към Ливърпул, да обясним Ливърпул, въпреки неговата магическа необяснимост.
Ливърпул е изконната вяра, че никога няма да вървиш сам, дори когато си объркал пътя. Ливърпул е стоплящата сърцата надежда, че има много по-значими неща от маркетинговите стратегии, реализираните приходи от реклами, похарчените пари за трансфери, спечелените отличия, неправомерно сключените бизнес сделки и нарушенията на финансовия феърплей.
Ливърпул е обич – отказът от това да мразиш, въпреки че отдавна си намразен, именно защото имаш смелостта да бъдеш себе си. Ливърпул е подадена ръка. Ливърпул е пореден опит за летене. Ливърпул е последен бряг и първи приятел.
Ливърпул е поезия, която има достойнство, гледа право в очите и назовава нещата с истинските им имена във времена на тотално нелирично безчестие и позор, гарнирани с финансови възможности, задълбочаващо се плиткоумие и непреодолима резигнация на статуквото.
Поезия в движение.
Поезия, в чиито пламъци ще изгаряме до самия край.
Поезия отвъд нормалните представи.
