Писмото на Камен Донев разбуди обществения дух и стана най-актуалната тема в последните няколко дни – целувката на Кубрат Пулев бързо беше забравена. Начетох се и се наслушах на различни коментари на коментара на Донев, като едновременно с това си направих труда внимателно да се запозная със съдържанието на въпросното писмо и да наблюдавам реакциите, които то, така или иначе, вече успя да провокира.
Струва ми се, че по отношение на реакциите, още от самото начало ясно и отчетливо се обособиха две сравнително полярни тези. Ще се опитам да опиша в общи линии какво гласят те.
Според едната теза, това пропито от злоба, гняв и ненавист писмо, онагледено с изключително цветуща лексика, груби определения и куп реторични въпроси е доказателство, че неговият автор тотално се е самозабравил и е излязъл от „уюта“ (препратка към новия филм на Донев) на публичния си образ, който уют бе изграден с дългогодишни, последователни и успешни творчески усилия.
Хората, защитаващи тази теза смятат, че едно подобно отношение към критиката е слизане на нивото на самата критика и именно заради това е недопустимо – още повече от интелигентен и одухотворен човек като Камен Донев. Изборът да бъдеш в публичното пространство и да твориш, допълват те, винаги крие риск от нечие неодобрение или лоша дума.
Но един творец над нещата трябва да може да ги приема с достойнство, да подминава глупаците с мълчание, да бъде по-смирен. Колкото и да са мащабни творческите усилия и постижения на артиста, те не му дават основание да пише подобни критикарски писма и да раздава правосъдие.
Според другата теза, със своите думи Камен Донев поставя на мястото им всички представители на т.нар. организирана посредственост – това са най-обикновени хейтъри, които нищо значимо не са постигнали в живота и единственият смисъл на съществуването им е да ненавиждат чуждото, градено с много любов, труд и лишения.
Хората, защитаващи тази теза смятат, че едно подобно отношение към недоброжелателите винаги е оправдано и необходимо, и че постоянното мълчание в крайна сметка означава да се примириш с профанизираното статукво, претопявайки се в неговата всеобхватност. Пък и Камен Донев прекалено дълго е мълчал, има правото и той да си каже всичко, което го мъчи.
Да бъдеш творец значи и да можеш да отстояваш себе си, онова, в което вярваш и създаваш напук на всички, които никога няма да одобрят този стремеж към съграждане на смисъл. Още повече, когато говорим за артист, който може без абсолютно никакъв проблем да напълни зала Арена Армеец – такива личности трябва да говорят.
Аз няма да застана нито в единия ъгъл, нито в другия. Поне не изцяло и категорично. Ще изразя малко по-различно мнение.
Според мен, в този казус трябва да се обърне внимание на две неща, които са неразривно свързани помежду си, и които малцина подценяват или тотално забравят.
На първо място, по въпроса за смирението – има разлика между смирение и примирение. Дори самият Камен Донев е говорил за това. Фактът, че е написал подобно писмо не трябва да ни води към заключението, че той не е смирен или че се е самозабравил – напротив, по-скоро авторът се е отказал от това да се примирява повече с цялата тази гадост около себе си. Смирението е вътрешно, духовно състояние, път към себе си. Но то не изключва възможността да заемаш позиция по даден въпрос и не значи мълчание във всеки случай. А примирението, робското търпение (по Ботев) значи именно това.
На второ място, по въпроса за истинността на думите на Донев и неговото право да ги използва по този начин за организираната посредственост – важното в случая е, че авторът на писмото е заел някаква позиция. Тази позиция за едни е правилна, за други – не, за трети е откровено прекалена. Не знаем и какви са точните мотиви на Камен Донев. Дали иска просто да изрази общото си възмущение, събирано толкова много години? Има ли това възмущение конкретни адресати и провокирано ли е от конкретна причина? Не цели ли авторът така да си направи допълнителна реклама? А има ли въобще нужда от нея?
Нямаме отговори на тези въпроси, вероятно няма и да ги намерим. А и вероятно няма нужда. Написаното е написано, то остава. За мен най-важното е, пак повтарям, че е изразена някаква лична позиция, без да искам да коментирам повече нейната правота, лексикалните й особености, мотиви или цялостния й тон.
В обществения ни живот сме свидетели на много примери за бягство от отговорността да заемеш позиция, да защитиш себе си с ясното съзнание за бъдещите последици на един подобен акт. Независимо дали говорим за политици, журналисти или хора на изкуството, например.
Не знам кой е част от организираната посредственост и кой не е – нямам нито правото, нито желанието да давам подобни оценки. Нито искам да бъда обвинител на Камен Донев или пък негов адвокат.
Но знам със сигурност едно: организирана посредственост е и решението цял живот да мълчиш, а да си имал всички основания и възможности да извикаш, и да назовеш нещата с истинските им имена, така, както ти ги виждаш и мислиш.
Защото знаете добре (позволявам си да перифразирам Радой Ралин), че накрая, след като и последният отвратен си замине, ще останат само отвратителните.
А това ще бъде началото на края.
