Главните политически събития в САЩ през изминалите седмици са партийните конгреси на републиканската и на демократическата партия.
На теория те се свикват за да се определят кандидатурите за президентските избори през ноември. На практика обаче гласуването на конгресите е чиста формалност, тъй като кандидатите вече са избрани и то много месеци по-рано. Те винаги са действащият президент (ако има право на още един мандат и ако не предпочете да се откаже от участие) и избраният чрез първични избори негов съперник. Ако действащият президент няма право на нов мандат или ако доброволно напусне надпреварата, то и двете партии избират кандидатите си чрез първични избори.
Разбира се гласуването се провежда, но в действителност задачите, които трябва да изпълнят конгресите, са съвсем други.
На първо място те изпълняват ролята на партийни “Who’s who” справочници. Конгресите стават морален стимул за многобещаващите младоци и служат да запознаят партийните активисти с хората, които са нарочени за навлизане в голямата политика. От друга страна сенаторите, конгресмените, губернаторите и партийните лидери винаги получават покани, но интересното за медии и коментатори е не тяхното присъствие, а точно обратното - кой от големите клечки си е намерил спешна работа и го е хванала липсата (като например Хилари, която вместо да отиде на конгреса се разходи из Азия).
Втората извънредно важна цел на сбирките е набирането на средства за предизборните кампании. Задължително са поканени големите спонсори и крупните „бъндлъри” (съжалявам, не знам как е правилно да се преведе на български термина „bundlers”). Това са хората, които може и да не са лично те големи дарители, но провеждат активно предизборни мероприятия и съумяват да съберат прилични суми). Самите спонсори също не остават насухо – конгресите са идеалната възможност да се поговори с необходимите хора.
Третата цел на конгресите е да се вдъхновят верните на партията избиратели и евентуално да се убедят някой и друг процент от колебаещите се, че „ето, това е партията!”. По тази причина конгресите приличат на бродуейски шоупрограми, присъстват немалко знаменитости и астрономическо количество журналисти. Обикновено журналистите са три пъти повече от участниците – а броят на участниците е от порядъка на пет хиляди души!
И четвъртата, последна цел е съвсем прозаична – една седмица безплатно ядене, пиене, забавления и дребни подаръчета за „заслужили” хора и приятели. В края на краищата работата на политика е много тежка и той има право да разпусне, нали?
