Навремето имало един младеж в България – казвал се Народ, но всички му викали Скотчо. Той бил много беден, самотен и отчаян – положението му нямало как да бъде по-тежко. Освен това, Скотчо се самопрезирал до неузнаваемост, но в същото време постоянно очаквал уважение и одобрение от неговите близки и приятели. Той знаел, че живее в малка държава с големи комплекси. И обичал постоянно да си повтаря „Няма такава държава!”, докато с интерес следял вечерните новинарски емисии на домашна гроздова (двойно препечена, над 50 градуса, чиста скоросмъртница).
Скотчо обичал да протестира – той бил апология на българския бунт. Нашият герой смятал, че с общи усилия ще се стигне до края на Прехода (макар да не бил сигурен, че той е започвал); че общественото недоволство може да промени статуквото; че системата убива всички и трябва незабавна промяна.
Младежът обаче бил объркан, колкото и да не искал да си го признае. Скотчо не можел да осъзнае, че след падането на соца, който той, уви – не познавал изобщо, в неговата държава била изградена цяла система от звена за манипулиране на общественото мнение (от неправителствените организации, през медиите, та чак до социологическите агенции) и налагане на монопол над истината по всеки по-важен за България въпрос.
За него у нас нямало соросоиди, а само и единствено филантропи – всичко останало било „теория на конспирациите”. Скотчо добре разбирал най-големия проблем на неговата родина – моделът КОЙ и мръсните комунисти, които още управлявали в сянка. Неговите две мозъчни гънки не му позволявали да разбере, че нещата имат общ генезис. Той нямал възможностите да си зададе въпроси, като например:
Защо в най-подходящото време някакви „експерти” започват да се въртят по медиите и да ни втълпяват какво трябва да мислим по всеки един значим обществен проблем?
Каква е истинската картинка? Кой и защо има интерес да се режисира напрежение в държавата и как се осъществява тази режисура?
Не е ли обществено-политическата реалност една фасада, изведена на сцената, зад кулисите на която се пише съвсем различен сценарий?
Младежът си мислел, че всичко е такова, каквото изглежда – и така сбъдвал желанията на конкретни хора, придвижващи конкретни процеси в най-правилните моменти. Идеята била ясна, но не и за него – да се акумулира обществено недоволство против привидното статукво, което недоволство да бъде използвано за конюнктурни интереси.
Един ден, докато Скотчо протестирал, както през 2013 година (дежавю-то е интересно нещо), вицепремиерът на Републиката подал оставка. Скотчо бил щастлив! Всички ликували!
А някъде там, България умирала.
В руините на победата.
...
*Всички прилики с действителни лица и събития е напълно случайна.
