За пореден път пиша текст, в който се задълбочавам в някакви неща, които несвързано редя, подобно на рапър... Неща, от които малко хора биха се трогнали. Вместо това те биха ги подминали с „К‘во ти пука, пускай Преслава.“ Тях не ги обвинявам, защото всеки живее с проблемите си, задълбочен е в своето битие и няма много време за да мисли за миналото, настоящето или бъдещето на България, за глобалното затопляне, за лошото отношение на човека към животните... Дано не обидя никого с написаното в този текст. Не целя това. Просто се опитвам да променя нашето общество към по-добро, както имат желание и се опитват да го променят, вярвам в това, още много млади българи.
На 9 септември все още тук-там по панелните фасади се забелязват български знамена. Това символизира носталгията по “онова време”. Не съм живял тогава, затова няма да изказвам мнение дали се е живяло добре или не. Но ще кажа, че превратът на 9 септември 1944 г., според мен, е мигът, в който байганьовците завземат властта, която стискат и до днес. И това не е само в политиката, а във всичките сфери на живота. Този герой на Алеко се появява в неговото творчество доста преди превратния за българската история момент, но е актуален и до днес.
9 септември е национален празник. Ден е на свирепата простотия, която унищожила голяма част от българската интелигенция, творците и капиталистите през 1944 г. Но тяхната свирепа мисия продължава да бъде изпълнявана и до ден днешен, 68 г. по-късно.
Ако след Освобождението, по времето на Алеко, героите на времето са били писатели, поети, художници и други интелектуалци, които са били двигателят на обществото, въпреки че не са били окичени със златни ланци, с които да будят уважение у другите, въпреки че повечето са били бедни, то днес, с помощта на случилото се тогава, както и благодарение на чалгаризацията във всички аспекти на живота, героите са байганьовците. Има много погрешно схващане за това, кое поведение е нормално и кое не е. С риск да ме обвините, че много често споменават името на този литературен герой, ще кажа, че да си бай Ганьо все още е нормалното поведение. Силно се надявам това някога да се промени. За съжаление, този манталитет обикновено се наследява от децата на байганьовците. Но мисля, че много от днешните младежи се пробуждат, виждат грешките на родителите си и се опитват да не ги повтарят.
Носталгията по тоталитарното време е като носталгията по детството. Днешните байганьовци искат всички около тях да се отнасят така, както родните им майки и бащи са се отнасяли, да ги глези и гъделичка. Искат някой Крали Марко, дали ще е бай Тошо или съвременния му еквивалент винаги да им прощава грешките, да им казва какво да правят в напечени ситуации, да ги успокоява, да ги дундурка, да им дава или обещава храна и пари. А в замяна те да дават своето подмолничество.
Бай Ганьо иска много пари, за да се окичи цЕл със златО, да си купи скъпа кола и скъп телефон, да може да спи с „елитни“ дами – певици и манекенки, за да имат всички респект от него. Той е алчен и прост. Той, макар и вече отдавна пораснал, продължава да мечтае да порасне, за да стане като своя лидер, идол. Няма значение дали този лидер ще е крадлив депутат или някой местен барон, който притежава всички фабрики и фирми в малкото му градче и ги праща да гласува под строй за неговите хора в политиката. Бай Ганьо мечтае и той да тропа по масата като него. До какво ще доведе това тропане, не е важно. Само му дай да си сбъдне мечтата, да може и той да тропа и всички да треперят от него...
Та, за това мечтае бай ви Ганя. За пари и власт. За пари и власт той е готов да открадне дори от братята и сестрите си. Той не може да обича другите, защото е егоист и егоцентрик. Той не може да работи и в екип. Още в училище, когато учителите възложат на децата да свършат нещо колективно, много от тях често се изпокарват, а продуктът на техния колективен труд обикновено е манджа с грозде, защото лидерите им са некадърници, които са егоисти и също не могат да работят в екип. На работа, той мисли само за себе си и каква интрига да заплете, за да се издигне, за да получава повече пари, вместо да се развива в професията си. Байганьовците са са заети на работното си място, но не с работа, а с злобеене. Алеко Константинов представя много добре това явление и манталитета на тези хора още преди два века в „Разни хора, разни идеали“, чрез героя на помощник-регистратора и зора му да изтика регистратора и да грабне неговия звънец. Като своите лидери мечтае да е. По лидерите им ще ги познаете. Каквито са отношенията между хората в Парламента, такива са и навсякъде другаде. Дотук се свеждат неговите мечти. Само до парите, властта и фукнята.
А за какво мечтаят нормалните хора, небайганьовците? За какво мечтаят млади българи, които печелят световни олимпиади по математика и онези, които щом завършат гимназията, отиват да учат в чужбина, с уговорката със своите приятели, че ще се върнат? После повечето не спазват уговорката си, но обикновено не заради пустите пари, а защото осъзнават, че тук никой не цени това, че са образовани и интелигентни, че са възпитани и любезни. Наистина, не парите са това, към което се стремят повечето от тях, пък който каквото ще да ми казва. Интелигентният човек се стреми да бъде полезен, както за себе си и семейството си, така и за обществото, като просто си върши съвестно работата. А парите идват като възнаграждание за това.
Искат да живеят в общество, което не е потънало в чалга във всичките му сфери. Не искат сутрин да намират колите си с напукани гуми, защото някой техен съсед е решил, че мястото на паркинга пред блока си е негово, защото си го е препишкал и никой друг не може да му спира там. Мечтаят, когато влязат в магазин, продавачката да ги посрещне възпитано, да ги приеме и изпрати като ценни клиенти, които биха могли да се върнат пак, а не намръщена с: „Ако ще купувате – купувайте. Ако не – не ми губете времето!“
Мечтаят да няма корупция и рушвeтчийство. Рушветчийството е останало в българския манталитет като задължителен стимул за това, някой чиновник, адвокат, лекар или журналист да си свърши работата, още от времето на Османската империя. Мечтаят, когато се раждат, да не се налага родителите им да „черпят“ лекарите и акушерките, просто за да си свършат работата. Когато ги записват на детска градина, да не се налага родителите им да черпят директорката, за да има място и за тяхното дете. Когато ходят на училище, да не се налага да ходят на частни уроци, за да бъдат добре подготвени за кандидат-гимназиалните и кандидат-студентските изпити, ако имат желание да продължат да учат. Мечтаят на първа страница във вестника да стои младежът със златния медал от олимпиадата, а не кривата зурла на някоя мис крак, подмишница или тюлен. Да не им се подиграват съучениците, че са зубрачи, просто защото си учат. В университета да не влизат още по-тъпите деца на иначе просто тъпите, но поради едни или други причини, богати родители, освен, разбира се, по установения за всички ред. Когато ходят на интервю за работа, простата HR-ка с откритите баджаци да не им минава с номера, че нямат достатъчно опит, просто за да назначи своите проскубани роднини и съселяни на тяхно място. Когато са на работа, да работят, а не да прекарват работния си ден в интриги, не по тяхна воля. Мечтаят техните качества да бъдат уважавани, да получават добро отношение заради тях.
Мечтаят, когато Западна България се тресе, сънародниците им да се молят за засегнатите, а не злобно и пъклено да протриват пръсти с кеф, че Софията може да се срути, а разни лумпени да използват момента с остроумието си във Фейсбук : „Вижте колко много мен не ме е страх, колко е неспособна природата спрямо мен, щото съм шоп и семката ми е велика“. Мечтаят, когато отиват на някакво събрание, курс или семинар, да започва в оречения час, а не 20 минути по-късно, докато всички си изпият кафенцата и изпушат цигарките. Закъснелите, като цъфнат на мястото, да не се подиграват на дошлите на време и да изключват звука на мобилните си телефони. Да бъде считан за прав този, който дава най-разумното решение, а не който крещи най-силно, както е било в древен Рим и през средните векове. Когато ни се случи нещо неприятно, лекарят да ни спасява, а не да чака да му предложим почерпка, за да изпълни Хипократовата си клетва.
Мечтаят да живеят в общество, в което хората да са човеци, а не просто народ, един от многото по планетата Земя. Бедността не е оправдание за увълчилите се за повече власт и пари, било то в България или по света. А паричните средства не биха били универсалния ключ за постигане на всичко днес, за сметка на човешките качества, ако „другарите“ бяха честни, добри и скромни, за каквито са се представяли през последните 68 години, а не подмолни доносници, дребни душици, каквито всъщност са били и са. Просто лично мнение.
Умните млади искат да се забавляват, както и всички млади по света, но не под стенещите и пъшкащи чалгаджийски звуци. Дано успеят да постигнат мечтите си, без значение къде по света са. A на другарите... Наздраве ти, Ганьо Балкански! Пускай Прeслава и... “da jiveе Balgariq…”
