Дълго се чудех дали да напиша тази статия – не заради цензура или автоцензура, а защото у нас е най-лесно да бъдеш превърнат в етикет. Мълчиш ли – защо мълчиш. Ако пък изразиш мнение, например, че в България соросоидите си правят каквото пожелаят – веднага излизаш рубладжия, конспиратор, комунист, доносник на ДС, върл противник на „евроатлантическото развитие на страната ни”. Ако наредиш Путин – вече си цял американофил. Кажеш ли нещо в полза на ДПС и БСП, или пък лоша дума за Прокопиев – ставаш последовател на модела КОЙ; похвалиш ли Борисов за нещо – подкрепяш статуквото и господина с изказването за кресливите майки с уж болни деца. Разбирате идеята…
Все пак обаче реших да не си мълча, защото един от смислите да имаш някаква публична трибуна, без оглед на нейните конкретни параметри, е да полагаш всички възможни и необходими усилия да назоваваш нещата с истинските им имена. Независимо от последствията.
Струва ми се, че в последните няколко месеца отново бяхме натикани в една добре премислена от определени хора социална матрица, от позицията на която не можем да осъзнаем какво всъщност става.
У нас, още от началото на Прехода, систематично и целенасочено се изградиха функционални звена за фабрикуване на общественото мнение и монополизиране на истината по всеки по-важен за България казус. Политическият сектор, неправителствените организации, научно-изследователските институти, академичните среди, медийните групировки, социологическите агенции, бизнес моделите, държавните институции – това са само част от тези звена, които работят заедно, в синхрон, за да може на нас да ни се втълпява реалност, която няма нищо общо с действителната такава. Само, ако погледнем нещата в тяхната цялост и пълнота, можем да се сдобием с шанса да надникнем зад кулисите – там е истинското представление, а не на сцената. Винаги е било така.
Сигурно вече ме мислите за конспиратор, нали? Човек като не може да разбере нещо обикновено веднага казва, че това са „конспиративни теории”, вместо да потърси вината за собственото си невежество първо в себе си, и да се опита да мисли на база фактите. Но нека се опитам да изясня какво имам предвид.
Чашата може би преля, когато напрежението между Орбан и Европейския парламент достигна връхната си точка – това бе сякаш моментът, който даде възможност режисирането на конкретни процеси и събития у нас да продължи, след като беше започнало още от преди това. Идеята – акумулиране на национално недоволство срещу т.нар. „статукво” (поне привидното такова). За да може това недоволство да бъде малтретирано и манипулирано по възможно най-добрия начин за конюнктурни интереси, както в много от предните случаи.
Случиха се редица значими събития, някои от тях, естествено – случайно, други, струва ми се, далеч не толкова случайно – вотовете на недоверие по различни теми от опозицията, които продължават и до днес; раздвижването по казуса с Петър Москов и турските ваксини, както и целият шум около него; скандалът със спрените лекарства за сърце; проблемите между държавата и някои болници (забавянето на заплати, закриването на отделения и пр.); зверското убийство на Виктория Маринова; вече печално известното изказване на Валери Симеонов за майките и децата с увреждания, и други.
И изведнъж, неусетно попаднахме в подготвената за нас изкуствена социална матрица, в която няма нужда да задаваме никакви въпроси, а просто кротко и спокойно да се смеем с Кулагин и да се възхищаваме на фермерите.
Никой не се досеща да попита: кой и защо точно има нужда от осъществяването на определени процеси и събития в най-правилното време, които постоянно ни се бутат в очите?
Не е ли контролирана информацията по дадени теми, която постоянно излиза в медийното пространство?
Какво в действителност се случва и какви могат да са обозримите поражения от катаклизмите в обществения ни живот?
Валери Симеонов (без в никакъв случай да съм му адвокат) ли е най-големият проблем на България, че за нищо друго не се говори 24/7? Не е, разбира се, но това трябва да е основната тема в матрицата – задължително.
Защо, например, масово се говори за прословутия модел КОЙ, и същевременно също толкова масово се мълчи за това, че Прокопиев е обвинен за пране на пари?
Нима моделът КОЙ (според общото мнение – Пеевски и хората около него), и така нареченият от мен модел ПРО (Прокопиев и обкръжението му) нямат, в крайна сметка, един и същи генезис?
Защо едните са лоши, а другите – чисти, светли, добри и невинни?
Или си играем на „добрият, лошият и злият”?
Как за три дни забравихме, че Доган е купил ТЕЦ-Варна?
Че с Яворовия музей се търгува?
Че Виктория Маринова вече я няма?
А „Олимпик”?
А чумата?
Да продължавам ли?
Погледнете картинката цялостно – който мисли и вижда фрагментарно няма шанс да разбере в какъв свят живее. Човек вижда толкова, колкото знае. Гьоте го е казал, не аз.
Аз мога само да задам тези въпроси – с тях, мисля, че Ви давам и част от отговорите. Но не мога и не искам да отнемам свещеното Ви право на размишления, на търсене на обективната истина.
Не знам как да завърша. Само ще кажа, че имаме изключително голяма нужда от билет за представлението зад кулисите. Ние обаче трябва сами да се сдобием с него – като общество.
Опасявам се, че вече е прекалено късно, но в същото време силно се надявам да греша.
