Съвременното българско литературно пространство, особено поетическото такова, се развива с бясни темпове. То вече се явява една достатъчно красноречива представителна извадка за целия ни обществен живот – неподозиран подем, изпреварващ с няколко века не само развитието на останалите европейски държави, но и собственото ни национално развитие.
Опиянението от обществения възход в България е обхванало както обикновените хора, така и всички литературни бохеми – те са стожерите на изкуството, онези странници и глупци неразбрани, които осветяват бездната на безсмислието със своето светло слово. Те знаят, че „Да бъде ден!” на Смирненски всъщност е посветено на тях. А такова опиянение страната ни е виждала досега само в романа „Под игото”!
Във възрастово отношение, нашите литературни дейци се делят на три групи. Първата от тях е групата на т.нар. „млади литературни дарования” - те минават за такива до 45-годишна възраст. Втората – между 45 и 70-годишна възраст, известни в обществото като „утвърдените и известни автори”. И третата – от 70-годишна възраст нататък, та чак до самото безсмъртие, наподобяващо това на Ботев, наричани „живите класици”.
Основно младите литературни дарования и утвърдените, и известни автори (в по-малка степен, може би, живите класици), успяха да въведат, в последните две десетилетия, едно изцяло ново стихосложение, дори (какво говоря аз?), една изцяло нова поетика, непозната досега на света, която можем да определим като „Вертикална поетика”.
Задължителен нейн елемент е т.нар. „констатиращо съзерцание” – тоест, стоиш си, например, в стаята, съзерцавайки вазата, стола и масата. След което, осъзнал силата на философския предметизъм и собствените си сетивни, духовни, и интелектуални възможности, написваш на клетия бял лист следното:
ваза
стол
маса
И вече имаш стих, сътворил си поезия! И вече си новият Далчев! Пък, ако успееш да докажеш, че това е бял, свободен или класически стих, или пък хайку, поток на съзнанието или всичко изброено, взето заедно – .ето това вече си е цяло изкуство.
Друг задължителен елемент на „Вертикалната поетика” е оварваряването – така пък нашите литературни бохеми установяват връзка с традициите на авангардизма и неговия най-ярък представител у нас – Гео Милев. Защото нашите литературтрегери са паметливи и добре съзнават колко важен е диалогът между епохите и поколенията, между традицията и модерността.
Оварваряването включва, както знаем, използването на максимално малко пунктуация – това ясно си личи, дори ако се вгледате в примерния поетически шедьовър, посочено от мен по-горе – както и изписването на всички думи задължително с малка буква.
Вертикалността, естествено (разбира се от името на самата поетика), е друг важен елемент, който трябва да посочим. Колкото по вертикално и дълго е въпросното произведение, толкова по-впечатляващо е то. Така се създава усещането за един микрокосмос.
Това обаче невинаги е така. Литературната критика (която често пишат за себе си самите автори) посочва, че може да се използва обратният подход – пак пишеш вертикално, но кратко (най-много два-три реда, максимум четири-пет думи). И вече имаш не микрокосмос, а макрокосмос, една цяла завършена художествена Вселена.
Така е то, някои оварваряват изкуството като варвари, други го оварваряват от позицията на цивилизатори. За съжаление изглежда, че наистина „Всичко писано от философи, поети - ще се сбъдне!”. Септември ще бъде май, докато не дойде пак септември…
Продължение – във втората част.
