Какво правиш все още в България? – това напоследък е най-често задавания, към мен, въпрос. Чувала съм го почти толкова пъти колкото и учудването относно мотивите ми да работя като учител. Аз обикновено отговарям с усмивка и казвам, че обичам страната си и мисля, че тук е моето място. Опитвам се често да гледам от положителната страна на нещата, ама не всеки път се получава.
И оглеждайки се около себе си се чудя как ще го оправим този хаос, в който живеем. Чудя се какво ни е на нас българите, че пропиляваме потенциала си и някак не умеем да превръщаме дефектите в ефекти, а точно обратното. Че открай време сме бедна балканска държава – това на всички е пределно ясно. Че кризата ни държи с години и ни пробва колко още ще издържим и това е ясно.
Гледам новините и за последните десет дни, на ден поне по едно убийство по нашето Черноморие и после искаме туризма ни да е на ниво и чужденците да избират България за своята почивка. Ама освен евтиният алкохол скоро друго няма да ги привлича, ако изобщо дойдат, все пак страхът у тях може да надделее и да предпочетат някое по-сигурно място.
Смея да коментирам и хотелиерският ни бизнес, тъй като напоследък се сблъсквам лице в лице и примерите ми са много. Как да си върши персонала работата като, на първо място, заплащането не отговаря на положения труд и на броя работни часове. Но хайде, да кажем, човек няма друг избор и започва тази работа, въпреки че знае, че заплата след 2 месеца ще види, ако изобщо види. Тези факти работникът ги знае още в началото и все пак се примирява, но като към това прибавим и безобразното отношение, от страна на, т. нар шефове. Както и факта, че те са на едно друго “по-високо” ниво, тъй да се каже, няколко стъпала над всички – все пак собствен бизнес имат, а останалите са нереализирани некадърници, които са длъжни да служат на хотела, все едно защитават родината си, нещата стават нетърпими.
Това са тъжните истинни факти и рядко има изключения, ама иначе изисквания – бол. Хотелиерството не е единственият бранш, в който работодателите – частници си правят каквото решат. А като към това прибавим и българската политическа власт, където парите изчезват по-бързо, отколкото в ръцете на фокусник и законите се пишат от позицията на една друга България, защото условията са коренно различни – нещата стават все по-розови.
Две думи и за образованието. Напоследък все слушам, че образованието не ни е на ниво. Ами докато не се вземат съответните мерки така ще е. Трябват нови методи, възгледите се променят, учениците се променят, животът се променя – учителите са все същите. Те дават всичко от себе си, но трябва и още, трябват млади хора, с нови възгледи и идеи.
Но каквото ни образованието, такова и ни здравеопазването и всичко това, защото държавата не мисли за своите хора. Последиците какви са – българите масово бягат в чужбина. Модерен е също така познатия модел – работиш няколко месеца в страна по избор от западна Европа и живееш няколко месеца в България – и така до безкрай. А има и такива, които просто напускат държавата и не искат да се връщат и не защото не я обичат достатъчно, а защото мислят за себе си и за семействата си и често пъти нямат по-добро решение на проблемите си.
И не че ни има на нас нещо, не че сме по-лоши от съседите ни, обичаме и да се забавляваме, и традиции си имаме, и сме колоритни, имаме си и образованите кадри и учените, и постиженията, и поводите за гордост, ама сме я докарали до под кривата круша. Стоим си под нея и търпим, а ние това, от всичко друго, най-добре го можем… до безкрай.
Сещам се за една песен, в която се пееше: “Пак ли ще живееш в лъжа? Нема такава държава. Пак ли ще търпиш и до кога? Нема такава държава.” - май нещата, колкото и да не ни се иска, са точно такива.
