Много исках да стана журналист. Като малка в училище любимият ми предмет беше литературата. Обичах да чета и всяка свободна минута прекарвах с книга в ръка. Мечтаех да работя нещо, което ще бъде в полза на хората. Исках да съм полезна и така реших да стана журналист. В университета бях толкова надъхана и си мислех, че ще променя света. Да, ама не! Оказа се, че нищо не мога да променя. Никога няма да забравя думите на един доста по-опитен колега от мен. Той ми каза журналистиката е брак по сметка, затова внимавай, на кого се вричаш. За съжаление, се оказа прав!
Журналистиката се оказа доста неблагодарна професия – работиш 7 дни по 24 часа, но голяма полза от работата ти така и няма. След повече от пет години в този бранш, се чувствам предадена и доста разочарована. Имаше случаи, в които след т.нар. „поръчкови интервюта“ с политици се чувствах мръсна – много мръсна. Единственото нещо, което исках след разговор с тях, е да се изкъпя. От всичките тези лъжи, които изричаха се чувствах унизена. Превъзмогвайки чувствата си, трябваше да ги представя пред широката аудитория като рицари на бял кон. Не съм вярвала, че всичко се плаща и всичко е пари. Имала съм многобройни спорове с главния редактор за това кое е важно за хората и коя информация е полезна, а той с усмивка ми отговаряше, че от тази дописка пари не се печелят. Въпреки това, аз бях тъпа и упорита. Стига да имах възможност публикувах материали за безплатни прегледи и благотворителни инициативи в помощ на болни деца. Веднъж реших да си направя експеримент. 5 дни поред звънях по телефона за безплатни прегледи в столична болница. Никой не ми вдигна. Оказа се, че и това е фалшив пиар. Всичко е бошлаф!
Независимо от това, че доста се разочаровах от журналистиката в България и смятам да се развивам в друго поприще, все още обичам да пиша и то много. Харесва ми да споделям случки от личния си живот и се радвам, че все още мога да го правя. Вярвам, че така правя нещо добро и работя в полза на хората. Ако мога да предпазя поне един човек да не допуска моята грешка ще бъда много щастлива и това, което правя ще бъде изпълнено със смисъл.
Ако мога да върна времето назад, никога не бих записала „Журналистика“. Бих си избрала някоя по-практична и не толкова идеалистична професия. Вярно е, че като кажеш на някой, че си журналист звучи престижно, но престижът не те храни. А и истината е, че днес журналистиката не е това, което е било преди. Винаги съм слушала в захлас разказите на колегите за онези времена, когато не е имало интернет, а всяка дописка се е писала на място. Сега, изключвайки анализите и коментарите, журналистиката прилича на копирайтинг – копираш, редактираш (ако имаш време) и поставяш. Знаете ли, че ако първоизточникът на информацията (първата агенция, която публикува новината) допусне правописна грешка, то тя се разпространява лавинообразно във всички други. Понякога си мисля, че по-възрастните колеги (още ги наричам така) с право плюят по нас – младите (ако още мога да се включа в тази група). Ние имаме голямо самочувствие и малко знания. За да бъдеш журналист, не стига само да си нахален, а трябва да имаш обща култура и много опит. Трябва да се информираш ежедневно, а не само, когато си на работа. Да четеш, четеш и пак да четеш – само така можеш да станеш добър. Името си го създаваш цял живот, но и най-малката грешка може да те изравни със земята и всички бързо ще забравят кой си и какво си направил. Мястото на журналиста е проветливо и никога не знаеш докога ще имаш работа. Днес имаш, а утре си безработен…
