Чувствам се много неловко, че се налага да пиша такъв текст в 21-ви век. И то не просто в европейска страна, а в най-старата европейска държава, запазила името си 1331 години. Но трябва, защото в повечето институции в нея няма условия за хората в неравностойно положение, включително в училищата и в университетите. Почти всички работодатели пък смятат, че мястото им е само вкъщи. Изобщо повечето хора мислят така. А това ни най-малко не е признак за „европейство“. Или поне след края на Втората световна война. Разбира се, макар и бавно, нещата се подобряват, но има чиновници, които ги мързи да си свършат работата и от това биват афектирани хората с физически увреждания.
Българското общество е толерантно към различните. Но, разбира се, ако може да не му се мяркат пред очите, нали... Или поне така смятата масата от хората. Толерантни са, но наложи ли се да работят с тях или просто да се съобразят с тях в градската среда, често започват да мрънкат, че тяхното присъствие нарушава спокойствието им. Възприемат толерантността към тях като проява на компромис. Големи хора са, а постъпват като малки деца.
Никой не ни кара да приемаме различните в нашите домове, нито да бъдем приятели с тях. Но когато сме на обществено място, тогава сме длъжни да се съобразяваме с тях и да им влизаме в положение. Не само защото така е възпитано, а защото никой не е застрахован, че утре няма да ослепее, онемее, оглушее, осакатее или полудее. Толкова е просто. Човек свиква с всяка неприятност, която му се случва. Но докато свикне, той се нуждае от подкрепата и помощта на здравите. Нуждае се от съобразена за него околна среда, за да успеe да стане максимално самостоятелен човек. Там, където такава среда не може да се създаде, тези хора са зависими от добрата воля на „нормалните”.
В интернет често попадам на коментари на хейтъри, които гласят, че тези хора са в тежест на другите. Че от тях трудно би се продължил „съвършеният балкански ген“, а ако имат дете, не биха могли да се грижат пълноценно за него. То не би могло да бъде отгледано като съвършен балкански юнак или девойка. Затова не трябвало да се „пилеят“ пари за тях. Подобни коментари понякога се чуват и от разни долни хора извън интернет пространството, които съвсем безсрамно застават с името и лицето си зад тези думи.
Помня, че преди години някакъв депутатин беше предложил вместо да прави инвитро на жените с репродуктивни проблеми, да им прави деца „in vivo“, т.е. „на живо“; Известен случай е и подигравката със Славейков, когато е бил директор на Народния театър. Макар и 100 години да са минали от тогава, такива неща се случват и в наши дни. От дете Славейков е имал физическо увреждане. Някой бай Ганьо, облечен във власт, решил да се подиграе с него и му преместил кабинета на последния етаж. Така Славейков е принуден да напусне директорския пост в театъра. Крайно време е това да спре!
Скъпи Бай Ганьо, забавен си и си симпатичен, когато си на маса, когато е петък, събота, неделя или Гергьовден. Добре ти е било при бай Тошо. И още си добре, благодарение на него, защото имаш покрив над главата. Вярно, панелен е и не много гъзарски, но все пак е покрив. И вила имаш, благодарение отново на същия герой. Тогава различните не си ги виждал по улиците, защото са били затворени вкъщи или са били изоставени от своите близки по разни домове, за да не пречат на другарския труд и дружба, които в крайна сметка не доведоха до славно другарско бъдеще, а до мутризация и чалгаризация. Ти се чувстваш в свои води в такава обстановка.
Но когато нямаш аванта, когато се налага да си раздвижиш бременния от ядене и пиене стомах и да си свършиш работата, да се съобразиш с някого, особено ако нямаш лична облага от него, ставаш нервен и започваш да бръщолевиш глупости, вместо просто да си свършиш работата или да проявиш толерантност, да направиш добрина и да помогнеш, например, на възрастен човек да се качи във автобуса или на незрящ да пресече улицата. А той изпитва затруднения да го направи сам, защото нито ти, нито жена ти, нито сина ти, нито дъщеря ти спирате на пешеходните пътеки. Ако си шофьор на автобус, спри да казваш „Ох!“ всеки път, когато трябва да поставиш рампата, за да се качи човек в инвалидна количка. Това ти е работата и за това ти се плаща.
Спри да гониш от магазина си незрящите хора, които ги придружават специално обучени кучета-водачи. Избий си от главата бабините дивитини. А ако все пак си толкова обезпокоен за хигиената в твоя магазин - един литър белина струва 40 стотинки.
Ако сте директор на детска градина, не отказвайте да приемете дете с аутизъм. Не само защото нямате право да откажете като директор, а и защото нямате моралното право да решавате кое дете е достатъчно симпатично за детската градина, която управлявате, и кое не.
Ако сте лекар или акушер, не съветвайте майката, която току-що е родила дете с умствено увреждане, да го изостави. Нямате право да му отнемете възможността, то да живее в нормална семейна среда. Това, че ще е недоразвито, не означава, че няма да може да бъде щастливо, да получава и дарява любов. Нямате право да отнемате ничие щастие!
Ако се имате за морски гларус и видите дебело младо момиче да събира тен на плажа, не я обиждайте. Ако вашето шкембе е от чревоугодничество, то нейното може да е, защото е болна. Никой не ви кара да спите с нея, затова си спестете просташкия коментар.
Освен това, крайно време е да забравим думата „инвалид“ (от англ. невалиден). Всеки може да бъде полезен на себе си и на другите. Ако не сте го разбрали, значи невалидните сте вие. Байганьовщината е най-страшното увреждане. Длъжни сме да бъдем толерантни заради самите нас, защото не знаем какво ни е приготвила съдбата. А и врачките много вдигнаха тарифите.
Затова, най-лесно и икономично е да сме толерантни в пълния смисъл на думата, да се отнасяме към различните така, както бихме искали хората да се отнасят към нас, ако бяхме на тяхно място. И да изискваме от околните също да са толерантни. Толкова ли е трудно?
