В петък (30.03), преди да открием топлия сезон с традиционно напиване на пейките на Кристал, се разходих продължително след работа.
Излязох от вкъщи и по "Мадрид" стигнах до парка "Заимов". Малки и пораснали деца, кучета и гълъби наравно се хранеха с окончателното идване на слънцето. Много хора пък ядяха и прекалено скъпи цаца и пържени картофи на масите на открито заведение в средата на парка.
Свих надясно към "Дондуков" преди Приказната къщичка - сигурно най-непосещаваната детска паркова атракция в тази част на София. На това разклонение има две тенис маси. На едната се играеше любопитен мач по двойки. Единият отбор бяха вече възрастна жена и смотано на вид момче в ранните си тийнейджърски години. Баба и внуче или леля и племенник, ако имат някаква роднинска връзка. Противниците им бяха две момчета на 16-17 години с бръснати глави, поло-шъртове, впити дънки и маркови маратонки, които ги гледаха още 5-6 техни приятели, изглеждащи по същия начин. Баба и внуче срещу "Малките свине" или "София-Запад"-младша възраст. В този следобед всичко беше възможно. И четиримата играеха умело. Точките, които проследих, след дълги разигравания ги печелеха бабата и внучето.
Излязох на "Дондуков" при Английската гимназия. Отдавна бях установил, че якето няма да ми трябва, поне до няколко часа след мръкване. Продължих до Операта, свих надясно по "Раковска", взех си бира. Сладка беше. Повървях надолу, пресекох при Пожарната, свих наляво и тръгнах към Централната баня.
Навън в парка беше предимно средната софийска класа с малките им деца и бири, бутилирани в чужбина. После по "Дондуков" имаше всякакви бачкатори, току-що освободили се от темела на работния ден, с все още стресиран поглед.
По старите улици в карето между "Дондуков", "Раковска", "Сливница" и "Мария Луиза", всичко се смесваше. Пичове с големи, поддържани бради с една ръка бутаха реставрирани велосипеди-шосейки, а с другата си дърпаха малките деца. Досаждаха им за стотинки мургави просяци с големи, неподдържани бради, и голямо количество пълни с боклуци пластмасови пликове около себе си. Евтини кръчми за отмарящи дребни чиновници стояха до френски ресторанти за техните шефове.
Минах покрай банята, за малко свих надясно по "Мария Луиза", веднага наляво по "Симеон" и право в арабския квартал. Имах точно определена цел.
По малките улички в района бяха наизлезли много хора. Групи от мъже си говореха нещо на арабски и се смееха. Други си чакаха реда пред някоя от многото бръснарници. Жени с хиджаби и покриващо облекло оглеждаха витрините на магазин за евтина конфекция, гордо опънал няколко български знамена над самия тротоар. Минах и покрай ресторанта на Фреди - сигурно най-известният иракчанин в София. Самият той стоеше на вратата, пиеше "Бургаско" и сигурно чакаше клиенти. Поздравих го, и той ми кимна насреща, както сигурно правеше за хилядите хора, които го познаваха.
Озовах се в средата на Женския пазар, точно при бюста на Кирков. Пейките бяха заети от циганки, цигани и циганчета. Мъжете пиеха, жените навикваха децата, понякога с нецензурни изрази като "ела бе, дрисльо, мама ти д**ба", малките мрънкаха на техните да им купят по нещо. Имаше и компании изцяло от господа, вече малко над средната възраст, които си пиеха и си се смееха на техни си неща. Същите като компаниите на съботния Животински пазар до гара Подуене, от застаряващи гладко избръснати чукундури, които под предлог, че трябва да купят нещо, по цяла сутрин се наливаха с домашно вино или купешка водка далеч от жените си. Една такава компания на масите зад скарата един път чух да обсъждат: "Абе циганин ли е, за нищо не става. Циганинът е капут."
На детските площадки и по самите алеи в средата на Женския пазар, дечурлига и малко по-големи младежи играеха различни форми на футбол - мач на една врата, пасове по земя или във въздуха... Циганчета, араби, българи - софиянци на масов спорт.
Трибуните на тези игри представляват един изчезващ облик на града ми - специфични ниски кооперации или фамилни къщи, строени на някакъв етап преди Войната и бомбардировките (или малко след това?), които една по една се излющват, добиват все по-лош вид и накрая падат. Унищожава ги невъзможността за разбирателство между големият брой наследници, липсващият им статут на културни паметници или желанието на собственика им да построи нещо друго върху разгънатата им площ. Ремонтираните са малобройни, все повече нови блокове запълват увеличаващите се празнини. Като им погледнеш прашните тъмни прозорци, ронещите се тераси и первази, не изглежда всички тези хора по улиците тук да живеят в тях.
По улицата "Кирил и Методий", една от двете, които разсичат пазара, някакъв човек караше колело и си говореше с друг, който тичаше по тротоара. Размениха поздрави и после някакви думи, които не чух. Като минаха покрай мен единият казваше на другия "Арабин, арабин" и се смееше. Не ми стана ясно за себе си ли говори. Другият му отговори "Българи, араби, все едно. Хора сме." Щеше ли тук Вонегът да напише - "Така е то."?
Целта ми беше един ресторант-месарница на същата улица. Взех си шиш-таук в питка. Пекат го на жар. Не ти искат парите, преди да е готово. Излязох да пуша, докато се правеше. В един момент човекът излезе и ми връчи готовата ми поръчка. Казвам го, защото можеше да ме извика да си го взема. Той ми го даде и си влезе обратно. Оставих си цигарата, влязох и аз, за да му я платя.
После я допуших и седнах на една пейка да си изям шиш-таука. Тук може би се очаква да кажа, че това е най-вкусният шиш-таук в София. По техен табиет в този ресторант заменят стандартното зеле, домати и краставици, които колегите им бухат в хилядите дюнерджийници из града, с обилно количество магданоз. Крайният резултат, макар и доста вкусен, е и доста сух. Пък аз може би съм свикнал на удавените в кетчуп и бял сос "арабски храни" навсякъде другаде, не знам. И дори да беше най-вкусният шиш-таук в София, пак нямаше да го кажа. Най-вкусните бургери в Л.А., най-опасният връх в Хималаите, най-красивият плаж на Малдивите, най-кървавото футболно дерби в Европа, най-готиният бар в Трастевере. Отминаха времената, в които такива романтични оценки са вървели. В настоящите всеки бърза да те обори, стига да има дори бегла основа да го направи ("Като бях в Рим и отидохме в Трастевере, баровете изглеждаха много тъпи.") или пък просто не те взима на предвид.
Ядях си приличния шиш-таук, на пейка насред Женския, в първия топъл петък за годината. Слънцето все още стоеше над ниските, срутващи се къщи. Предстоеше да се върна обратно нагоре към центъра, където сянката на сталинистките бехемоти на Триъгълника на властта щеше да ме принуди да си сложа отново якето. Малко преди да се изкача по "Малко Търново" и отново да видя слънцето. Циганите, арабите и шареният пазар щяха да останат назад, заменени от няколкостотин добре облечени души от моето поколение, нямащи търпение да си изпият живота на "Кристал".
Там нямаше да бъде един мой връстник, който само преди 4 дни потъна в новото гробище над Банкя, насред сняг, кал и прорязващ зимен вятър. Изживявайки идването на пролетта в София си мислех - Колко е хубаво, че съм жив.
